Дийн Кунц - Полунощ

— Не, дявол да те вземе, не… — и простреля отвратителното „нещо“ в главата. То се изтърколи назад, падна с трясък и остана неподвижно.

Хари неволно бе улучил процесора за данни.

Обзелата го радост беше краткотрайна. Уърти беше привършил своето превъплъщение и сякаш беше изпаднал в транс от труповете в стаята и от възбуждащите вопли, които долитаха отвън. Обърна пламтящите си очи към Хари и в тях проблесна нечовешки глад.

Патроните бяха свършили.

Когато се озова пред дулото на пушката, Сам с нежелание хвърли ремингота.

— Аз съм с вас — повтори полицаят.

— Никой не е с нас.

Шедак, който се опитваше да стане, ужасено изгледа полицая.

Най-хладнокръвно униформеният стреля четири пъти в него. Сякаш ударен от гигант, Шедак полетя назад и се блъсна в стената.

Полицаят хвърли пушката си и се наведе над мъртвеца. Разтвори горнището на анцуга му и скъса златната верижка, на която висеше правоъгълен медальон.

— Шедак е мъртъв, така че „Сън“ сега ще изпълни извънредната си програма. След половин минута всички ние ще приемем покоя. Най-после покой!

В първия момент Сам помисли, че бяха на път да загинат, че онова в ръката му беше бомба или нещо подобно. Бавно отстъпи към вратата и разбра, че същата мисъл е хрумнала и на Теса. Беше прегърнала Криси и бе отворила вратата.

Изведнъж лицето на полицая се изкриви. През стиснатите си зъби изрече:

— Господи!

Не беше възклицание, а молитва. След миг се просна на земята. Беше мъртъв.

Когато излязоха през задната врата, първото, което направи впечатление на Сам, беше тишината. Воплите на „променящите се“ вече не ехтяха в обвития от мъглата град.

На таблото на буса имаше ключове.

— Ти карай — обърна се той към Теса.

Китката му се беше подула още повече. Болката изпълваше цялото му тяло.

Намести се на седалката до шофьора.

Криси се сви в скута му и той я прегърна. Беше необичайно притихнала, преуморена, на границата на припадъка, но Сам знаеше, че не само умората я прави такава.

Теса включи двигателя. Нямаше нужда да й казват накъде да кара.

По пътя към къщата на Хари видяха, че улиците бяха препълнени с телата не на обикновени мъртъвци, а на някакви същества от рисунките на Иеронимус Бош — изкълчени и фантастични форми. Бяха измрели очевидно от същата тайнствена сила, убила полицая в гимназията.

Сам непрекъснато си казваше, че падналите същества са само призраци, че подобни неща не съществуваха, че нито висшата наука, нито магиите можеха да ги създадат. Очакваше да изчезнат в мъглата, но когато тя се отдръпваше, все още бяха там, сгърчени на пътя, по тротоарите, дворовете и ливадите.

Сред тази уродливост не можеше да повярва, че всичките години на изминалия му досега живот бяха прекарани в мрак, без да види красотата на света. Обеща си, че никога повече няма да пропусне да се любува на цветята и да боготвори всичко живо.

— Я ми кажи… — подхвана Теса, когато наближиха къщата на Хари.

— Какво да ти кажа?

— Опиши какво си видял, когато си бил в клинична смърт. Какво видя от другата страна и от какво се изплаши?

Той се изсмя нервно:

— Бях просто идиот!

— Сигурно. Но разкажи, нека аз преценя.

— Е, не бих могъл да ти го разкажа много точно. Онова беше по-скоро някакво прозрение, по-скоро духовно възприятие, отколкото визуално.

— И какво точно разбра?

— Разбрах, че ни извеждат от този свят. Разбрах, че има живот в друго измерение, много животи в много прераждания… умираме и пак се прераждаме. Не съм сигурен, но го почувствах дълбоко, когато стигнах края на онзи тунел и видях светлината, онази искряща светлина.

Тя го погледна:

— А от какво беше толкова ужасен?

— Точно от това.

— Искаш да кажеш — от прераждането.

— Да. Защото за мен животът беше празен, серия от трагедии и болка. Бях загубил способността да ценя красотата му и радостта. Затова не исках като умра, всичко това да започва отново. Бях закоравял, бях станал безчувствен към болките.

— Това означава ли, че четвъртата причина да останеш жив не беше просто страх от смъртта?

— Май не.

— Страхувал си се, че ще живееш отново.

— Да.

— А сега?

Замисли се за секунда. Криси се размърда в скута му. Той я погали По главата и промълви:

— Сега… съм готов пак да живея.

Хари чу шума на асансьора, след това някой затрополи в спалнята на третия етаж. Помисли си, че две чудеса за един ден са твърде много, за да е истина, но после чу гласа на Сам откъм стълбата.