Дийн Кунц: Полунощ

— Тук, Сам! Тук съм!

Миг по-късно агентът се изкатери на тавана.

— Теса? Криси? — попита развълнувано сакатият.

— Долу са. И двете са добре.

— Слава Богу! — Хари пое дълбоко въздух. — Я погледни тези чудовища.

— Не бих искал.

— Изглежда Криси е била права за извънземните нашественици.

— Не, това е нещо по-странно.

— Какво е? — рече Хари, когато Сам коленичи до него и с отвращение отблъсна трансформираното тяло на Уърти.

— Проклет да съм, ако знам. Дори мисля, че въобще не искам да знам.

— Навлизаме във век, който ни позволява да моделираме нашата среда, не е ли така? Науката ни дава тази възможност. Преди само лудите си представяха това.

Сам не отвърна нищо.

Хари продължи:

— Сигурно намесата ни в моделирането на средата не е правилна. Може би не бива да променяме онова, което природата е създала.

— Сигурно. От друга страна мисля, че трябва да опитаме. Само трябва да молим Бога хората, които ще се занимават с това, да не приличат на Шедак. Добре ли си, Хари?

— Благодаря, доста добре. — Той се усмихна. — Само дето все още съм инвалид. Виждаш ли този изрод? Беше се навел да ми извади гръкляна, а аз нямах патрони! Беше впил ноктите си в шията ми и изведнъж падна мъртъв. Това чудо ли е, или какво?

— Това чудо е из целия град — рече Сам. — Всички са измрели след смъртта на Шедак. Свързани са били по някакъв начин. Хайде да те свалим долу, далеч от тази помия.

— Убиха Мууз.

— Ами, убили са го. С кой ли мислиш Криси и Теса се занимават там долу?

Хари прошепна:

— Но аз ги чух…

— Изглежда някой го е ритнал. На главата му има дълбока рана. Сигурно е паднал в безсъзнание, но не изглежда раната да е сериозна.

Криси седна отзад в буса с Хари и Мууз. Постепенно започна да се чувства по-добре. Вече не приличаше на предишната Криси, но се чувстваше по-добре.

Потеглиха към парка в началото на Оушън Авеню. Теса се качи на бордюра и паркира върху тревата.

Сам отвори задните врати, така че Криси и Хари да ги наблюдават.

С Теса докараха в парка колите, паркирани наоколо, и ги наредиха в огромен пръстен, с работещи двигатели и запалени фарове.

Сам обясни, че скоро щели да пристигнат хеликоптерите и тази светлина ще им помогне да кацнат.

Още преди да оформят напълно площадката за приземяване, няколко души се появиха на улицата. Живи хора, а не странни същества, без остри зъби, жила и нокти, напълно изправени и напълно нормални, ако се съдеше по външния им вид. Разбира се, досега Криси беше разбрала, че не бива да се приеме никого само по външния му вид. Не можеше да бъде сигурна дори за собствените си родители, но сега нямаше сили да мисли за това.

Тя не смееше да мисли какво беше станало с тях. Знаеше, че малката надежда, която хранеше за спасението им, навярно беше безпочвена, но й се искаше поне още малко да се надява.

Малкото хора, появили се на улиците, започнаха да прииждат към парка, докато Теса и Сам привършваха с подреждането на последните коли в пръстена. Всички изглеждаха като замаяни. Колкото по-близо идваха, толкова по-неспокойна ставаше Криси.

— Те са наред — увери я Хари, прегръщайки я със здравата си ръка.

— Откъде си сигурен?

— Нали виждаш, че са обезумели от страх. О! Май използвам силни думи!

— Няма значение.

Мууз изскимтя и се размърда на скута й. Главоболието му сигурно беше като на онези каратисти, чупещи тухли с главите си.

— Погледни ги — каза Хари. — Те са изключително изплашени, с което приличат на нас. Не вярвам да си видяла някое от онези същества изплашено.

Момичето се замисли, сетне отвърна:

— Да, видях. Полицаят, който застреля господин Шедак в училището. Беше изплашен.

— Добре де, но тези хора са наред — повтори Хари, когато непознатите се приближиха. — Сигурно са част от хората, подлежащи на Промяната преди полунощ, но изглежда никой не е стигнал до тях. Сигурно има още по къщите — барикадирани и изплашени от мисълта, че светът около тях е обезумял или че извънземните нашественици са между нас.

Това обяснение й подейства успокояващо.

Само секунда по-късно Мууз вдигна глава от скута й и излая.

Отвън хората, приближаващи буса, извикаха от учудване и страх, а Криси чу Сам да мълви: „Какво, по дяволите, става тук?“

Отметна топлите одеяла и слезе от буса.

Обезпокоен въпреки уверенията си, Хари попита:

— Какво има? Какво се е случило?

В първия миг Криси не разбра от какво се бяха изплашили хората, но след това видя животните. Десетки, стотици мишки, няколко плъха, котки от всякакъв вид, дузина кучета и множество катерички, слезли от дърветата. Все повече мишки, плъхове и котки прииждаха от улиците, пресичаха Оушън Авеню, тичаха като обезумели, пресичаха парка и бягаха към черния път. Напомниха й нещо, което някога беше чела. През определени периоди, когато настъпвала пренаселеност, излишните малки същества се заточвали към морето и се давели сами. Тези животни се държаха точно така, бягаха в същата посока, не се спираха пред нищо, водени от вътрешния си глас.