Дийн Кунц - Полунощ

— Потеглям — отвърна Лобов.

— Зареди ли с гориво?

— Резервоарите преливат.

— Добре.

Джим Лобов не можеше да прави друго така добре, както да пилотира.

Женил се бе три пъти и всеки брак завършваше с развод. Беше живял с толкова жени, че не им знаеше броя, ала не умееше да ги задържи. Имаше син от втория си брак, но го виждаше едва два-три пъти годишно за по един ден. Макар да беше католик и братята и сестрите му да бяха много набожни, това не важеше за Джим. Неделята беше единственият ден, когато си поспиваше, и да ходи на неделните служби беше напрежение за него. Макар че мечтаеше да стане търговец, всеки малък бизнес, който подхващаше, се проваляше. Винаги се плашеше, когато работата го затрупваше, и рано или късно се отказваше.

Но никой не беше по-добър пилот на хеликоптер от Джим Лобов. Той излиташе при условия, при които всички оставаха на земята. Можеше да каца на всякакъв терен.

По заповед на Уестром полетя към блокадата на шосето, където пристигна за минута, защото денят беше ясен. Блокадата беше само на два километра от мястото, където беше оставил вертолета. Войници от редовната армия му махаха да кара на изток към хълмовете.

Лобов полетя в указаната посока и след около минута забеляза пешеходците, катерещи се по хълма с огромно усилие, но продължаващи упорито напред. Беше необичайно.

В главата му нахлу странно писукане. Помисли си, че нещо става със слушалките и ги свали за малко, но писукането не спря. Всъщност сякаш не беше звук, а по-скоро чувство.

„И какво става с мен?“ — чудеше се той.

Опита се да изключи усещането.

Пешеходците вървяха на югоизток и той ги изпревари, търсейки нещо особено. Почти веднага достигна разпадащата се викторианска постройка.

Нещо в това място го привлече.

Закръжи над него веднъж, два пъти.

Макар да виждаше разрухата, внезапно разбра, че тук би бил безоблачно щастлив, без бивши съпруги, търсещи пари, без дете с издръжка.

По хълма от северозапад стотина или повече пешеходци идваха насам тичешком. Някои падаха, но ставаха на крака и пак се затичваха.

— И Джим знаеше защо идват. Пак закръжи над къщата и му се стори най-привлекателното място, място за отдих Имаше нужда от почивка и от свобода повече от всички. Спусна се към къщата, към прекрасната къща, в която трябваше да влезе. Вкара машината направо през предната веранда, през изкъртената врата, висяща на пантите си.

Н-у-ж-д-а.

Безбройните усти на съществото пееха за нуждата му и то знаеше, че незабавно щеше да бъде удовлетворена. Цялото пулсираше от възбуда.

След това дойдоха вибрациите. Силни вибрации. После жегата.

То не се сви от жегата, защото всички нерви и сетива, необходими да регистрират болка, бяха изчезнали.

Жегата не беше от значение за чудовището. Не беше храна и не задоволяваше нуждите му.

Горящо и пулсиращо, то се опита да изпее песента, която щеше да му донесе това, от което имаше нужда. В този момент пламъци изпълниха устите му и го умъртвиха.

Джоел Ганович се озова на стотина метра от разнебитената горяща къща. Беше грандиозен пожар, лумнал високо в синьото ясно небе. Черен пушек се изви, старите стени се срутиха. Жегата го лъхна, той примигна и отстъпи назад.

Погледна ръцете си. Бяха изподраскани и мръсни.

Дрехите му бяха изпокъсани, обувките — съсипани.

Огледа се и с изненада видя десетки хора в същото състояние, мръсни и замаяни. Не можеше да си спомни как се беше озовал тук и определено не помнеше да е тръгнал на излет.

Но къщата все пак гореше. Тухла върху тухла нямаше да остане.

Джоел се намръщи и потърка челото си.

Нещо се беше случило с него. Нещо… Той беше репортер и любопитството му постепенно измести всичко друго. Нещо се беше случило и трябваше да разбере точно какво. Нещо неясно, но добре, че поне беше приключило.

Той потрепери.

Когато влязоха в къщата в Шерман Оукс, музиката от стереоуредбата на Скот беше толкова силна, че прозорците се тресяха.

Сам изкачи стълбите до втория етаж, като даде знак на Теса и Криси да го последват. Те неохотно тръгнаха след него. Изглеждаха смутени, чувстваха се не на място, но той не беше уверен, че сам ще може да извърши онова, което искаше.

Вратата към стаята на Скот беше отворена.

Момчето лежеше на леглото. Беше се разположило така, че да вижда плакатите на стената. Снимки на рокери, облечени в кожи и опасани с вериги, някои от тях с кървави ръце, други с кървави устни, сякаш бяха вампири. Някои държаха черепи, един от тях целуваше череп, друг държеше в шепата си блестящи гъсеници.