Габриел Маркес - За любовта и други демони

За пръв път сам в голямата мрачна къща на предците си, почти не можеше да спи в тъмнината поради вродения страх на креолските благородници, че ще бъдат убити от робите си по време на сън. Будеше се внезапно, без да знае дали трескавите очи, които надничаха през отдушниците, са от този свят или от другия. Отиваше на пръсти до вратата, отваряше я рязко и изненадваше някой негър, който го дебне през ключалката. Усещаше ги да се промъкват с тигрови стъпки по коридорите, голи, намазани с кокосово масло, за да не могат да бъдат хванати. Зашеметен от толкова страхове накуп, заповяда светилниците да стоят запалени до развиделяване, изгони робите, които малко по малко завладяваха празните пространства, и доведе в къщата първите мастифи, обучени в бойните изкуства.

Външната врата бе затворена. Махнаха френските мебели, чието кадифе вонеше от влагата, продадоха гоблените и порцеланите и великолепните часовници, и се задоволиха с въжени хамаци, за да залъгват жегите в занемарените спални. Маркизът не се върна повече към църковна служба, нито към уединение, нито понесе плаща на Пресветия в процесия, нито спази празник, нито зачете пост, макар че продължи да плаща навреме налозите на Църквата. Намери спасение в хамака, понякога в спалнята, поради августовската летаргия, и почти винаги под портокаловите дръвчета в градината за сиестата. Лудите му хвърляха остатъци от храна и му крещяха нежни безсрамия, но когато правителството му предложи благоволението да премести лудницата, той се противопостави от благодарност към тях.

Победена от безразличието на любимия, Дулсе Оливия се утеши с носталгията по това, което не е било. Измъкваше се от „Божията пастирка“ през вратичките на градината всеки път, когато можеше. Опитоми и направи свои ловните мастифи със стръв от истинска любов и посвещаваше времето си за сън на грижи за къщата, която никога не стана нейна, метеше я с метли от босилек, за да й върви, и окачваше плитки чесън в спалните, за да гонят комарите. Доминга де Адвиенто, чиято ръка не оставяше нищо на случайността, умря, без да разбере защо коридорите осъмваха по-чисти, отколкото замръкваха, и нещата, които подреждаше по един начин, осъмваха по друг. Преди да се навърши година от овдовяването му, маркизът изненада за пръв път Дулсе Оливия да премива кухненските съдове, които й изглеждаха зле поддържани от робините.

„Не вярвах да стигнеш дотук“, каза й.

„Защото продължаваш да си все същият беден нещастник“, отговори му тя.

Така се поднови една забранена връзка, която поне веднъж заприлича на любов. Говореха до съмване, без празни надежди и без огорчение, като стара брачна двойка, обречена на навика. Вярваха, че са щастливи, и може би бяха, докато един от двамата кажеше някоя дума повече или направеше някоя стъпка по-малко, и нощта се разпадаше във вандалска свада, която отчайваше мастифите. Тогава всичко се връщаше в началото и Дулсе Оливия изчезваше от къщата задълго.

На нея призна маркизът, че презрението му към земните богатства и промените в начина му на живот се дължат не на благочестивост, а на ужаса, който предизвикала у него внезапната загуба на вяра, когато видял тялото на съпругата си, овъглено от мълнията. Дулсе Оливия се предложи да го утеши. Обеща да бъде негова покорна робиня както в кухнята, така и в леглото. Той не се предаде.

„Никога повече няма да се женя“, закле й се.

Но преди да изтече и година, се беше оженил тайно за Бернарда Кабрера, дъщеря на бивш надзирател на баща му, замогнал се от търговията с колониални стоки. Бяха се запознали, когато той й заръча да носи в къщата херингата в саламура и черните маслини, които бяха слабостта на доня Олаля, и когато тя умря, Бернарда продължи да ги носи на маркиза. Един следобед, когато Бернарда го намери в хамака в градината, му прочете съдбата, написана върху кожата на лявата му длан. Маркизът толкова се впечатли от попаденията й, че продължи да я вика във времето за сиеста, макар да нямаше какво да купува, но минаха два месеца, без той да поеме инициативата. Така че тя го направи вместо него. Превзе го в хамака с щурм и му запуши устата с полите на джелабата, която носеше, докато го омаломощи. После го съживи с такава страст и вещина, каквито той никога не си бе представял в посредствените наслади на самотните си любови, и безславно го освободи от девствеността му. Той бе навършил петдесет и две години, а тя двайсет и три, но разликата във възрастта беше най-малката злина.