Габриел Маркес - За любовта и други демони

На първата година от заточението го събуди тътен като на придошли реки и се оказа, че животните от имението напускаха кошарите си пряко през полето и в абсолютна тишина под пълната луна. Събаряха безшумно всичко, което препречваше пътя им по права линия през пасища и захарни плантации, пороища и блата. Най-отпред вървяха стадата едър добитък, товарни и ездитни коне, а след тях свинете, овцете, домашните птици, в зловеща редица, която изчезна в нощта. Дори птиците с дълъг полет, включително гълъбите, поеха пеша. Само ловният мастиф осъмна на поста си пред спалнята на господаря. Това беше началото на почти човешкото приятелство, което маркизът завърза с него и с многото други мастифи, наследили го в къщата.

Надмогнат от ужаса в опустялото имение, младият Игнасио се отрече от любовта си и се подчини на волята на бащата. На него не му стигна жертването на любовта и му наложи завещателната клауза да се ожени за наследницата на един испански гранд. Така се свърза чрез шумна сватба с доня Олаля де Мендоса, жена много красива и с големи и разностранни дарби, която запази девствена, за да не й окаже дори милостта да има дете.

Колкото до останалото, продължи да живее като това, което винаги е бил от раждането си: безполезен ерген.

Доня Олаля де Мендоса го въведе в обществото. Ходеха на голямата литургия, по-скоро да се покажат, отколкото да изпълнят дълга си, тя с поли на много волани и величествени пелерини, и шал от колосани бели кастилски дантели, и със свита робини, облечени в коприна и обсипани със злато. Вместо чехлите за вкъщи, които използваха в черквата дори най-префърцунените, носеше високи боти от щавена козя кожа с перлени украшения. За разлика от другите първенци, които използваха отживелите времето си перуки и изумрудени копчелъци, маркизът носеше памучни дрехи, без нищо отгоре, и мека барета. Въпреки това винаги присъстваше на публични събития по принуда, защото никога не можа да превъзмогне страха от обществения живот.

Доня Олаля беше учила при Скарлати Доменико в Сеговия и бе получила диплома с отличие за преподавателка по музика в училища и манастири. Пристигна оттам с клавесин на части, който сглоби сама, и различни струнни инструменти, на които свиреше и преподаваше с голямо майсторство. Направи ансамбъл от послушнички, който освети следобедите с новите мелодии от Италия, Франция, Испания и за който се заговори дори, че е вдъхновен от лиричността на Светия Дух.

Маркизът изглеждаше непригоден за музиката. Казваха, по френски маниер, че има ръце на артист и уши на артилерист. Но от деня, в който разопаковаха инструментите, се взря в една италианска теорба 11 11 Теорба — басова разновидност на лютнята. — Б.пр. поради чудноватостта на двойната й ключова кутия, големината на диапазона й, броя на струните и точния й звук. Доня Олаля се залови да го научи да свири толкова добре, колкото тя самата. Прекарваха сутрините в несръчни упражнения под дърветата в градината, тя с търпение и любов, а той с упоритост на каменоделец, докато разкаяният мадригал им се предаде без мъка.

Музиката толкова подобри семейната хармония, че доня Олаля се осмели да направи последната стъпка. В една бурна нощ, може би измисляйки си страх, който не чувстваше, отиде в спалнята на недокоснатия съпруг.

„Половината от това легло е моя“, му каза, „и идвам за нея.“

Той не се поддаде. Сигурна, че ще го убеди, тя продължи да настоява на своето. Животът не им даде време. Един 9 ноември свиреха в дует под портокаловите дръвчета, защото въздухът беше чист, а небето високо и безоблачно, когато светкавица ги ослепи, земетръсен грохот ги зашемети и доня Олаля падна убита от мълнията.

Стъписаният град изтълкува трагедията като изблик на Божия гняв заради някакъв неизразим грях. Маркизът заповяда кралско погребение, на което за пръв път се появи с черните тафтени дрехи и бледия цвят на лицето, които щеше да носи завинаги. Като се прибра от гробището, го изненада сняг от книжни птичета по портокаловите дръвчета на градината. Хвана едно напосоки, разгъна го и прочете: Тази мълния беше моя .

Преди да са минали деветини, направи дарение на църквата от имотите, на които се крепеше потомственото величие: чифлик с добитък в Момпокс и още един в Аяпел, и две хиляди хектара в Маатес, само на две левги оттук, с различни стада товарни и ездитни коне, чифлик със земеделски земи и най-добрата мелница за захарна тръстика на карибския бряг. Легендата за неговото богатство обаче се коренеше в огромно и безполезно имение, чиито въображаеми граници се губеха в паметта отвъд блатата на Ла Гуарипа и низините на Ла Пуреса до тресавищата на Ураба. Единственото, което задържа, беше господарският дом с двора на слугите, сведен до минимум, и мелницата за захарна тръстика в Маатес. На Доминга де Адвиенто възложи управлението на дома. На стария Нептуно запази сана на кочияш, даден му от първия маркиз, и го натовари да се грижи за малкото, което бе останало от домашната конюшня.