Габриел Маркес - За любовта и други демони

Абренунсио не смекчи и най-малката подробност за беса. „Колкото по-дълбоко е ухапването и колкото по-близо е до мозъка, толкова по-тежки и по-бързи са първите пристъпи“, каза. Припомни случая с един свой пациент, който умрял след пет години, но останало съмнението дали не се е заразил по-късно, което е останало незабелязано. Бързото зарастване нищо не означавало: след известен период с непредвидима продължителност раната можела да се подуе, да се отвори отново и да протече. Агонията ставала толкова ужасна, че смъртта била за предпочитане. Единственото редно нещо тогава било човек да се обърне към болницата „Божия любов“, където имало сенегалци, опитни в справянето с еретици и разбеснели се луди. В противен случай маркизът лично трябвало да поеме върху себе си наказанието да държи момичето приковано с вериги към леглото, докато умре.

„Във вече дългата история на човечеството“, заключи, „нито един болен от бяс не е оживял, за да го разкаже.“

Маркизът реши, че няма кръст, колкото и да е тежък, който да не е готов да понесе. Така че момичето щеше да умре в дома си. Лекарят го възнагради с поглед, който приличаше по-скоро на състрадание, отколкото на уважение.

„Не можеше да се очаква по-малко благородство от ваша страна, сеньор“, му каза. „И не се съмнявам, че душата ви ще има силата да го понесе.“

Настоя още веднъж, че прогнозата не е тревожна. Раната беше далече от най-рисковата зона и никой не помнеше да е кървяла. Най-вероятно бе Сиерва Мария да не хване бяс.

„А междувременно?“, попита маркизът.

„Междувременно“, каза Абренунсио, „свирете й музика, напълнете къщата с цветя, накарайте птиците да пеят, водете я да гледа залезите на морето, дайте й всичко, което може да я направи щастлива.“ Сбогува се с жест с широкополата шапка във въздуха и задължителната латинска сентенция. Но този път я преведе в чест на маркиза. „Никое лекарство не може да излекува това, което щастието не лекува.“

Никога не се разбра как стигна маркизът до подобно състояние на немара, нито защо се свърза в толкова неравностоен брак, когато животът му можеше да продължи в спокойно вдовство. Можеше да стане всичко, което пожелае, поради безмерната власт на първия маркиз, баща му, рицар от Ордена на Сантяго, търговец на роби с правото да коли и беси и военачалник без сърце, за когото кралят, неговият господар, не пожали почести и служби, нито пък наказа беззаконията му Игнасио, единственият наследник, не даваше признаци за каквото и да било. Порасна с ясни белези на умствена изостаналост, стоя неграмотен, докато не стана за женене, и не обичаше никого. Първият знак за живот, който у него беше забелязан на двайсетгодишна възраст, се изрази в това, че бе влюбен и готов да се ожени за една от лудите, затворени в „Божията пастирка“, чиито песни и викове изпълниха с нежно гугукане детството му. Казваше се Дулсе Оливия. Беше единствено дете в семейство на дворцови сарачи и бе принудена да усвои изкуството на правенето на седла за яздене, за да не угасне с нея една почти двувековна традиция. На тази несвойствена намеса в мъжки занаят бе приписано, че загуби разсъдъка си, и то по толкова лош начин, че доста усилия им коства да я отучат да яде собствените си изпражнения. Ако не беше това, щеше да е повече от страхотна партия за креолски маркиз с толкова оскъден мозък.

Дулсе Оливия имаше пъргав ум и добър характер и не беше лесно човек да се досети, че е луда. Още първия път, когато я видя, младият Игнасио я открои сред тълпата на терасата и същия този ден се разбраха със знаци. Тя, забележителна майсторка на книжни фигурки, му изпращаше послания с хартиени птичета. Той се научи да чете и пише, за да общува с нея, и това бе началото на истинска голяма любов, която никой не пожела да разбере. Вбесен, първият маркиз принуди сина да направи публично опровержение.

„Не само, че е вярно“, възрази Игнасио, „но имам и разрешение от нея да поискам ръката й.“ А на довода за лудостта отвърна със своя:

„Никой луд не е луд, ако се приемат неговите основания.“

Бащата го заточи в именията си с пълномощия на собственик и господар, които той не благоволи да използва. Това беше смърт приживе. Игнасио изпитваше ужас от животните, освен от кокошките. В именията обаче наблюдава отблизо жива кокошка, представи си я увеличена до размерите на крава и си даде сметка, че това е чудовище, много по-страшно от всяко друго на сушата или във водата. Избиваше го студена пот в мрака и се събуждаше без въздух през нощта от призрачната тишина в конюшните. Ловният мастиф, който бдеше пред спалнята му, без да мигне, го тревожеше повече от всички други опасности. Беше казал: „Живея ужасен, че съм жив.“ По време на заточението придоби мрачния вид, потайното изражение, съзерцателния характер, вялите движения, бавния говор и едно мистично призвание, което сякаш го обричаше на монашеска килия.