Робърт МакКамън - Стингър

Дофин го последва. Мислеше си, че понякога беше по-добре скритите измерения да остават неизследвани.

Джеси работеше под светлината на аварийната лампа, закачена на стената. Тя направи последния от шестте шева под дясното око на Коди Локет и стегна конеца. Момчето присви очи само за части от секундата.

— Ако бях кон — провлечено каза той, — досега да съм те ритнал.

— Ако беше кон, досега да съм те застреляла. — Тя отново затегна малко конеца, завърза го и отряза излишъка. После почисти с нов тампон раната. — Е, хайде, това е.

Коди стана от кушетката и отиде пред едно малко овално огледало на стената. В него видя лице с посиняло, подуто и почти затворено ляво око, разцепена долна устна и една около два сантиметра дълга релсичка шевове под дясното око. Ризата му беше съдрана и изцапана с кървави петна — от неговата и на кроталите кръв. Обаче главата му беше престанала да бучи и всичките му зъби си бяха на мястото. Помисли си, че е извадил късмет.

— Можеш да се възхищаваш на себе си някъде другаде — троснато каза Джеси. — Извикай следващия, като излизаш.

В чакалнята имаше още четирима младежи, за които трябваше да се погрижи. Тя отиде до мивката да си измие ръцете. Като завъртя крана, от него едва-едва потече струйка песъчлива вода.

— Добре свършена работа, докторе. Как е Рентгена? Ще се оправи ли?

— Да.

Слава богу, помисли тя. Три от ребрата му бяха лошо натъртени, лявата му ръка беше почти изместена и без малко да прехапе парче от езика си. Другите синини и нарези бяха дребна работа. В момента почиваше в една от стаите надолу по коридора. Някои от другите деца бяха загубили зъби и бяха доста нарязани, но нямаше счупени кости, като изключим Пако Легранде, чийто нос беше разнебитен.

— Можеше да се случи и най-лошото. — Тя подсуши ръцете си със салфетка и усети песъчинки по пръстите си. — Това ли се опитваше да направиш?

— Не. Опитвах се да му помогна. — Той огледа ожулените си кокалчета. — Кроталите започнаха първи. Ренегатите само защитаваха територията си.

— Синът ми не е член на бандата ти.

— Това е клуб — поправи я Коди. — Няма значение, Рентгена живее от тази страна на моста. Това го прави един от нашите.

— Клуб, банда, каквото и да го наричате, то си е чиста гадост. — Джеси смачка хартията и я хвърли в кошчето. — И името на сина ми е Рей, а не Рентген. Кога вие и кроталите ще спрете да разкъсвате този град на парчета?

— Не ренегатите са тези, които правят това! Не сме ги молили да се нахвърлят върху Рентгена и да потрошат Игралната зала. Освен това — той махна към прозореца и черната пирамида — това копеле само за две секунди нанесе повече щети, отколкото ние бихме могли да нанесем дори и за две години.

Джеси не можеше да оспорва този факт. Изсумтя, но вече съзнаваше, че беше се нахвърлила прекалено строго върху момчето. Не знаеше много за Коди Локет — само това, което Том й беше казвал, както и че баща му работи във фурната. Спомни си, че й беше лъхнал на алкохол веднъж, когато отиде да си купи сладки кифлички.

— По дяволите, наистина е голямо.

Коди отиде до прозореца. Гласът му вече не звучеше толкова грубо, по-скоро се долавяше нотка на страхопочитание. В гробището за коли на Мак Кейд все още догаряха няколко пожара, които спираловидно изпращаха искри нагоре към небето. Горе, под върха на виолетовата решетка, имаше огромен облак от дим и прах. Той висеше над Пъкъл и скриваше луната. Коди никога не беше обръщал особено внимание на приказките за НЛО, макар Танка да се кълнеше, че когато бил на девет години, видял в небето да кръжи някакви светлина и така се изплашил, че напълнил гащите. Никой не беше се замислял дали има живот на други планети, защото животът на тази беше достатъчно труден. Всички тези приказки за НЛО и извънземни изглеждаха твърде отвлечени, за да се загрижи човек за тях, но сега… вече беше друга работа.

— Откъде мислите, че е дошло? — тихо попита той.

— Не знам. Някъде много отдалеч, в това съм сигурна.

— Да, и аз смятам така. Но защо дойде в Пъкъл? Искам да кажа… онова, което е вътре, би могло да се приземи където и да е по света. Защо е избрало Пъкъл?

Джеси не отговори. Мислеше за Дофин и къде ли беше момиченцето — не, поправи се тя — съществото сега. Погледна през прозореца към пирамидата и в съзнанието й дойде една-единствена дума: СТИНГЪР. Каквото и да беше то, Дофин се ужасяваше от него, а и самата Джеси не се чувствани особено приятно.