Робърт МакКамън - Стингър

След доста продължително падане се чу глухо тупване, после кратко бълбукане. Накрая настъпи тишина.

Дани изпищя. Скочи до ръба на дупката и започна да стреля вътре с изкривено от ужас лице. Замириса на барут. Захвърчаха празни пълнители. Патроните му свършиха, но той трескаво се опитваше да зарежда патронника.

— Спри — каза Ванс или така поне му се стори. — Спри, Дани. СПРИ!

Заместникът му потръпна и го погледна. Пръстът му продължаваше конвулсивно да натиска спусъка. Носът му течеше. Въздухът свистеше в гърдите му.

— Отиде си — каза му Ванс. — Каквото и да беше това… отиде си.

— Видях го, видях, че изглежда като Додж, но не беше, не беше, по никакъв начин не беше До…

Ванс го стисна за яката и здравата го разтърси.

— ЧУЙ МЕ, МОМЧЕ! — изрева той в лицето му. — Не искам да полудяваш като Джинджър Крийч, чуваш ли? — Усети влага в чатала си и разбра, че се бе напикал, но точно в този момент трябваше да се опита да спаси Дани от полудяване. Ако момчето откачеше, той сигурно щеше да бъде следващият. — Чуваш ли ме? — Разтърси го още веднъж и така се опита да разхлаби паяжините на шока и в собствения си мозък.

— Не беше Додж. Не беше — измънка Дани, после си пое шумно въздух: — Да, сър. Чувам ви.

— Отивай в колата. — Момчето мигаше замаяно и продължаваше да гледа втренчено в дупката. — Върви, ти казвам!

Дани тръгна с олюляване.

Ванс насочи ловджийската пушка към дупката. Ръцете му трепереха така силно, че едва ли би улучил вратата на хамбара посред бял ден, камо ли едно извънземно, което ядеше очи и имаше хиляди игли вместо зъби. Защото всъщност беше видял точно това — извънземно, прокопало тунел от пирамидата отвъд реката чак под къщата на Додж Крийч. „МОЯТА СОБСТВЕНОСТ“ — беше казало то. И какви бяха тези глупости за някакъв Приемник, и как така можеше да говори английски с тексаски акцент?

Отстъпи назад от дупката. Нервите му изневеряваха. Около него се носеха облаци прах и барутен дим. Чувстваше се като посмешище, хванато в бетонен капан. Тогава се закле, че ако се измъкне от цялата тази работа невредим, ще свали двайсетина килограма до Коледа.

Направи първата крачка навън и веднага се обърна и хукна към патрулната кола. Вътре Дани Чафин седеше с посивяло лице, втренчил невиждащ поглед в празното пространство.

В една къща на другия край на улица „Бразос“ Дофин слушаше спомените на Сардж.

— Скутър донесе пръчката — шепнеше той, докато тъмните сили си движеха из мозъка му.

Помежду непрекъснатите удари на камбаната в Католическата църква му се счуваха изстрели: бързата пукотевица на карабина, сякаш някой стъпваше върху сухи пръчки. Спомените оживяваха и едната половина от мозъка му започваше да го сърби като заздравяваща рана — иска ти се да разкъсаш превръзката, за да я почешеш.

— Белгия — каза той. Ръцете му мачкаха въздуха, където само преди минута бе стоял Скутър. — Триста деветдесет и трети пехотен полк, Деветдесет и девета пехотна дивизия, сержант Тюли Денисън се явява по ваша заповед, сър! — Очите му бяха влажни, лицето — напрегнато от вътрешно безпокойство. — Окопаваме се, сър! Твърд участък, а? Много твърд. Земята направо е замръзнала. Чули някакъв шум отвъд рида снощи. Там, навътре в гората. Предполагам, че са били камиони. А може би танкове също. Положихме телефонния кабел, да, сър! — Той вдигна брадичка и премигна, сякаш стреснат от присъствието на Дофин. — Коя… коя си ти?

— Твоята нова приятелка — нежно каза тя, застанала на границата между тъмната и осветената част от стаята.

— Тук не е място за малки момиченца. Твърде студено е. Онези облаци носят сняг. Говориш ли английски?

— Да — каза тя, съзнавайки, че той гледа през нея, в онова скрито измерение. — Кой е Скутър?

— Едно старо куче, което се лепна за мен. Щуро същество, но наистина може да тича. Аз хвърлям пръчка, а той като скутер се изстрелва след нея. Хвърлям я отново, а той пак хуква. Не може да стои на едно място. Само кожа и кости беше, намерих го полужив. Ще се погрижа добре за теб, Скутър. Двамата ще си правим чудесна компания. — Той скръсти ръце на гърди и започна да се поклаща. — Нощем си слагах главата на Скутър. Добрата стара възглавница. Поддържаше топло стрелковото гнездо. Само как обичаше да гони пръчки! Хайде, тичай да я донесеш, Скутър! Божичко, как тичаше само!

Дишането на Сардж се бе учестило.

— Лейтенантът каза, че ако има някаква акция, ние няма да я забележим. В никакъв случай. Каза, че ще бъде на север или на юг. Не в нашите позиции. Аз току-що пристигам тук, не съм убил никого все още. И не искам. Скутър, ние ще се снишим ниско. Ще си заровим главите в земята, нали? Ще оставим всичкия този метал да прелита над нас, нали?