Робърт МакКамън - Стингър

— Добре ли си? — попита Кърт.

— Какво, по дяволите, те интересува? — изпусна се, преди да се усети, Коди.

Кърт изсумтя.

— Ей, не казах, чи мъ интересува. Просто попитах, това е всичко. — Замълча за малко, после опита отново: — Виднъш и мен мъ удариха така. Някакъв мексиканец в един бар. Наистина беше бърз негодникът. Човече, не можех да виждам нормално цяла седмица.

— Нищо ми няма — сърдито каза Коди.

— Да-а-а, ти си корава кратуна, нали? Ризата ти обаче е за боклука. Предполагам, че старият Мендоза ще вдигне олелия, а?

— Не, господин Мендоза няма да го направи.

Кърт реши да се направи, че не е чул това „господин“. Какъв беше смисълът? Учудваше се обаче, че Коди все още можеше да говори за тази потна гърбина с уважение, след като точно мексиканец го беше подредил така. Е, Коди имаше да научи още много неща за мексиканците.

— Намерих една вратовръзка. Видя ли я?

— Да. Изглежда ужасно.

Първото желание на Кърт беше да изръмжи и да го прасне отзад по черепа, но предположи, че момчето беше изтърпяло достатъчно за днес. Забележката на Коди го накара да се усмихне едва забележимо.

— Сигурно — призна той. — Никога не съм казвал, че имам добър вкус, не е ли така? — Коди го погледна, а Кърт извърна глава, за да прикрие усмивката си. Реши, че няма да е добре да я забележи. Време беше да иде да си вземе бутилка „Кентъки Джент“. Петте долара направо го пареха в джоба. Надяваше се, че Клубът на Боб Уайър беше все още отворен. Ако ли не, щеше сам да отвори вратата с ритници…

Мислите му бяха прекъснати от нисък тътен, от който костите му започнаха да пулсират като болни зъби. Кърт спря насред крачка. Коди го последва, защото и той беше чул и почувствал вибрациите. Шумът продължаваше. Напомняше търкане на два тежки воденични камъка.

— Чу ли? — попита Кърт. — Какво е това?

Шумът прекоси Пъкъл и отново разлая кучетата.

Коди погледна към пирамидата и я посочи:

— Натам!

Тънка отвесна пукнатина, през която се процеждаше мътна виолетова светлина, се беше появила на десетина метра под върха й. Стърженето не спираше, а пукнатината ставаше все по-широка.

В клиниката Джеси също чу шума и отиде до прозореца. Рик Джурадо излезе от къщата си и застана заедно с Миранда на предната веранда. Мак Кейд стоеше до мерцедеса си на Трета улица и наблюдаваше безплодните опити на доброволците-пожарникари да предизвикат налягане в маркуча. Първата му мисъл, като чу тътена, беше, че се отваря някакво огромно подземие. Тифус и Тетанус обикаляха в кръг и джавкаха.

Някои хора надничаха от прозорците си, а седемдесетте и осем души, които се бяха събрали в Католическата църква, излязоха на стълбите отпред да видят какво става. Шериф Ванс, който само преди няколко минути се бе върнал от къщата на Додж Крийч, изскочи от канцеларията си на улици „Селесте“, докато Дани седеше вътре и трепереше.

Отвесната цепнатина беше дълга около пет метра и се отваряше като циклопско око. Капитан Тагарт спусна хеликоптера покрай нея. Роудс, който заемаше мястото на втория пилот, и Гънистън, който седеше на наблюдателското място точно зад него, се залепиха за облегалките си, принудени от силите на земното притегляне. Видяха, че люспите, наподобяващи кожа на влечуго, се плъзгаха настрани от отвора, а светлината, която нахлуваше навън, приличаше по-скоро на яркоосветена мъгла, отколкото на земна светлина. Краищата на отвора изглеждаха влажни, поръбени със сиво като болни венци.

— Стой настрана от решетката — предупреди Роудс, защото Тагарт отново издигаше хеликоптера, но знаеше, че и той беше наясно какви ще бъдат последствията от такава грешка. Стържещият тътен продължаваше. Плочите се откачаха и отместваха една от друга. Отворът вече беше широк около дванайсет метра. Тагарт изравни хеликоптера с него и използва двата контролни лоста, за да застане под такъв ъгъл, че машината да зависне. По краищата и ръбовете на отвора се процеждаше някаква течност и се оттичаше по плочите надолу. Роудс се наведе напред, доколкото му позволяваше предпазният колан. Не виждаше нищо освен мрак. Все едно да се опитваш да гледаш през тиня.

— Искате ли да се приближа? — попита Тагарт.

— За бога, не! — изкрещя Гънистън, стиснал здраво облегалките.

— Остани в тази позиция — каза Роудс.

Още няколко плочи се отместиха и след това шумът внезапно спря. От отвора се стелеше мъгла. Лопатите на подемния винт я разкъсваха. Тагарт провери уредите — горивото намаляваше. Бяха проследили решетката от изток на запад и от север на юг и откриха, че се простира на повече от десет километра във всички посоки. Най-високата й точка беше на около сто и осемдесет метра точно над върха на пирамидата. Оттам се спускаше полегато и пробождаше земята в кръг. Под хеликоптера се виждаха затихващите пожари сред остатъците в двора на Мак Кейд. Машината потреперваше от горещите талази, които се издигаха нагоре.