Робърт МакКамън: Стингър

— Ела тук — каза тя и го повика с ръка да седне до нея на леглото.

— Беконът ще изстине — каза Том. Провлачваше думите флегматично като всички от Източен Тексас, докато Джеси стържеше носово като западните тексасци.

— Остави го да изстине.

Том се обърна. Усещаше слънцето на горещи ленти върху голия си гръб и рамене. Беше обул на бос крак избелелите си, но удобни панталони от плат каки. Мина под лениво въртящия се вентилатор на тавана и отиде към Джеси. Тя беше облечена в бледосиня широка риза. Приведе се напред и му посочи ръба на леглото до себе си. Щом седна, тя започна да масажира раменете му със силните си, загорели от слънцето ръце. Мускулите му вече бяха обтегнати като струни на пиано.

— Всичко ще се оправи — каза му със спокоен и решителен глас. — Светът няма да се свърши с това.

Той кимна неубедително с глава, но не каза нищо. Том Хамънд беше на трийсет и седем, минаваше метър и осемдесет, беше строен и в доста добра форма, ако изключим малкото коремче, което му пречеше да прикляква и да бяга. Светлокафявата му коса се отдръпваше назад и оголваше все повече от онова, което Джеси наричаше „благородно чело“, а дебелите рогови рамки на очилата му придаваха вид на интелигентен, макар и малко обезсърчен учител. Което си беше и истинското положение на нещата — единайсет години Том бе преподавал обществени науки в Престънската гимназия и сега, с приближаващата смърт на Пъкъл, краят на кариерата му се виждаше. Единайсет години във фурната. Единайсет години, през които да гледаш как се сменят лицата пред теб. Единайсет години, а той все още не бе надвил най-злия си враг. Все още стоеше там и винаги щеше да е там. Всеки ден, в продължение на единайсет години, той го бе наблюдавал как работи против него.

— Ти направи всичко, което е по силите ти — каза Джеси. — Знаеш това.

— Може и да съм направил. А може и да не съм. — На устните му се появи горчива усмивка, а очите му се присвиха от безсилие. След една седмица, щом свършеше учебната година, той и останалите учители щяха да останат без работа. Разпратените от него молби му бяха донесли само едно предложение за държавна работа в Тексас — да провежда изпити по грамотност на имигрантите, които идваха да берат дини. Знаеше, че повечето от другите учители бяха в същото положение, но от това не му ставаше по-добре. Беше получил любезно писмо с официалния печат на щата Тексас, с което му съобщаваха, че бюджетът за образованието отново бил орязан и в момента наемането на нови учители било замразено. Разбира се, тъй като той бил в образователната система от много отдавна, името му щяло да бъде включено в списъка на кандидатите, приемете нашите благодарности и запазете това писмо във вашия архив. Същото писмо бяха получили и повечето от колегите му и единственият архив, в който го запазваха, беше кошчето за боклук.

Надяваше се, че накрая все щеше да си намери някаква работа. Да провежда изпити на мигриращите работници не би било толкова лошо, но щеше да му отнема много време да пътува. Това, което го бе яло отвътре ден и нощ през изминалата година, бяха спомените му за всички ученици, минали през часовете му, а те бяха стотици — от червенокоси синове на американци до мексиканци с бронзова кожа и апахи с очички като дупки от куршум. Стотици обречени, които изминаваха един отдавна погрешен път. Беше изчислил, че в продължение на единайсет години от училището бяха завършвали по седемдесет-осемдесет деца на година, а от тях само триста и шест бяха влезли в държавно или техническо училище. Останалите или бяха заминали надалеч от Пъкъл, или пък се бяха установили в града и бяха работили в мината, бяха си изпивали заплатите и отглеждали по цяла къща с деца, които вероятно щяха да повторят същия цикъл. Само дето мината вече не съществуваше, а наркотиците и престъпността в големите градове привличаха все повече младежи. Така ставаше и тук, в Пъкъл. Единайсет години беше гледал лицата пред себе си да идват и да си отиват: момчета с белези от ножове и татуировки, които се смееха изкуствено, и момичета с изплашени очи и изядени нокти и с кореми, в които вече тайно растяха бебета.

Единайсет години, а утре бе последният му ден. Всичко щеше да свърши с последния час. Това, което непрекъснато тормозеше мисълта му, беше, че в паметта му бяха останали само петнайсетина деца, които бяха избегнали Великата огнена пустош. Така наричаха пустинята между Пъкъл и границата с Мексико, но Том знаеше, че това бе също и определено състояние на духа. Великата огнена пустош изсмукваше мозъците от детските черепи и ги заменяше с опиумни пари, пресушаваше амбициите им и прекършваше надеждите им. Том беше съкрушен, защото в продължение на единайсет години се беше борил, а Великата огнена пустош винаги излизаше победител.