Робърт МакКамън: Стингър

— И какво ме интересува това? — каза Коди и изпусна цигарен дим от носа си. Знаеше, че за него тук не съществува нищо. Никога не бе съществувало. Този град, мислеше той, е сякаш на хиляди мили от цивилизацията, ако изключим телефонните стълбове, глупавите американски и даже още по-глупавите мексикански телевизионни предавания и бръщолевенето на двуезичните гласове по радиото. Погледът му се зарея на изток над „Бразос“, над къщите и изградената от бял камък Баптистка църква в Пъкъл. Точно преди края на улица „Бразос“ се виждаше една голяма порта от ковано желязо с орнаменти и ограда — гробището на Пъкъл. То бе едно съвсем леко възвишение с юкови дървета, които хвърляха шарена сянка. Погледна за миг към надгробните камъни и старите паметници, след това отново към къщите. Не намираше голяма разлика.

— Хей, проклети зомбита! — закрещя той импулсивно. — Събудете се! — Гласът му се понесе над Пъкъл, надвикал далечния лай на кучетата. — Няма да бъда като вас — каза той, закрепил цигарата в ъгъла на устата си. — Кълна се, няма да бъда.

Знаеше към кого отправя тези думи, защото когато ги изговаряше, гледаше към сивата дървена къща, близо до мястото, където Коубър Роуд пресичаше „Бразос“. Предполагаше, че старият даже и не знае, че той не се е прибрал снощи вкъщи, а дори и да знаеше, това изобщо нямаше да го притесни. Баща му се интересуваше само от това да има до себе си бутилка и да бъде на място, където да заспи, след като се напие.

Коди погледна към Престънската гимназия. Ако не завършеше предмета си днес, Одиал можеше да му развали настроението, даже да провали и дипломирането му. Не понасяше някое копеле с папийонка да наднича зад гърба му и да му казва какво да прави, затова нарочно беше понамалил темпото на работа до скоростта на охлюв. Днес обаче знаеше, че трябва да го свърши. Сигурен беше, че би могъл да направи цяла стая мебели за шестте седмици, през които правеше една гадна закачалка за вратовръзки.

Слънцето вече напичаше страховито. Свежите нюанси на пустинята започнаха да избеляват. По шосе 67 се виждаше камионът, все още със запалени фарове, който донасяше сутрешната преса от Одеса. От една алея на улица „Боуден“ излезе на заден ход тъмносин шевролет и жена в пеньоар помаха на мъжа си от предната веранда. Някой отвори задната врата на къщата си и пусна навън жълта котка, която веднага подгони някакъв заек в кактусовите храсти. Към Рипъблика Роуд се виждаше как мишеловите разкъсват сутрешната си закуска, а над тях кръжаха и други хищни птици.

Коди дръпна за последен път от цигарата и след това я перна далеч от Шезлонга. Помисли си, че ще е добре да хапне нещо, преди да отиде на училище. Вкъщи обикновено имаше стари понички и можеше да се залъже с тях.

Обърна се с гръб към Пъкъл и внимателно заслиза от камъните надолу по хребета. Беше оставил наблизо двеста и петдесет кубиковия си мотоциклет „Хонда“. Направил го беше преди две години от стари части, купени от гробището на Кейд. Беше се спазарил изгодно и беше достатъчно умен да не задава излишни въпроси, фабричните номера на двигателя бяха заличени — нещо обичайно за двигателите, продавани от Мак Кейд.

Като се приближаваше до мотоциклета, нещо леко помръдна до десния му каубойски ботуш и привлече вниманието му. Той се спря.

Сянката му падаше върху малък кафяв скорпион, застанал на един плосък камък. Коди видя как сегментираната опашка с жило се изви над тялото на скорпиона и замахна в празното пространство над него. Скорпионът защитаваше територията си и Коди повдигна крак, за да смаже противното животно.

Спря точно преди ботушът му да се стовари върху скорпиона. Беше дълъг не повече от шест сантиметра от главата до жилото и Коди знаеше, че можеше да го смачка за секунда, но се възхити на смелостта му. Ето го — в битка с гигантска сянка за част от скала в една прежуряща пустиня. Нямаше много смисъл в действията му, мислеше си Коди, но кураж имаше в изобилие. И тъй като и без това днес във въздуха витаеше твърде много смърт, Коди реши да не подсилва повече това неприятно чувство.

— Оставям го целия за теб, приятелче — каза той и подмина. Зад него скорпионът замахна с жилото си към отдалечаващата се сянка.

Коди яхна мотоциклета и се настани удобно върху закърпеното кожено седло. Двойните тръби на ауспуха му дрънчаха, червената боя се беше олющила и избеляла, двигателят понякога гореше много масло и правеше каквото си иска, но машината можеше да закара Коди, където пожелае. Ако изкачеше на шосето, оставил зад себе си Пъкъл, той можеше да прилъже мотора да вдигне сто и двайсет и тогава нямаше нищо по-хубаво от приглушеното му ръмжене и свистенето на вятъра в ушите. Точно в такива моменти, когато беше сам и разчиташе само на себе си, Коди се чувстваше най-свободен. Защото знаеше, че да разчиташ на другите беше лудост. В живота човек е самотен и по-добре беше да се научи да харесва това.