Робърт МакКамън: Стингър

Но понякога, като се замислеше, Коди не виждаше какво лошо имаше в мексиканците. И те като всички други нямаха работа. А пък баща му казваше, че медната мина я били съсипали мексиканците. Казваше, че те опропастяват всичко, до което се докоснат. Казваше, че те били съсипали целия Тексас и че нямало да спрат, докато не съсипят и цялата страна. Скоро ще почнат да изнасилват белите жени на улиците, предупреждаваше старият Локет. Трябва да ги изритаме и да ги накараме да ядат праха от земята.

Понякога Коди вярваше, че е така, понякога — не. Зависеше от настроението му. В Пъкъл нещата не вървяха, а и с него самия нещо не беше съвсем както трябва. Сигурно е по-лесно да риташ мексикански задници, отколкото да мислиш много, разсъждаваше Коди. Както и да е, всичко се заключаваше в това да държи мексиканците далеч от Пъкъл след залез-слънце — отговорност, която Коди, на свой ред, беше поел от шестимата предишни шефове на бандата.

Стана и се протегна. Слънцето се отрази в къдравата му пясъчноруса коса, подстригана високо отстрани и оставена по-дълга отгоре. Лявото му ухо беше пробито и от дупката висеше миниатюрно сребърно черепче. Коди хвърляше дълга тънка сянка. Беше метър и осемдесет, дългокрак и бърз, изглеждаше жесток като ръждясала бодлива тел. Лицето му беше ъгловато и нищо не смекчаваше чертите му. Имаше остра брадичка и остър нос. Даже веждите му, гъсти и руси, изглеждаха настръхнали и сърдити. Можеше да устои на погледа и на силноотровната змия-пясъчница, като нищо можеше да бяга наравно със заек, а когато ходеше, правеше големи крачки, сякаш искаше да си протегне краката и да излезе извън границите на Пъкъл.

Беше навършил осемнайсет на пети март и нямаше никаква представа какво да прави по-нататък. Обикновено избягваше да мисли за бъдещето. Светът — седмица след неделята, в която щеше да завърши заедно с още шейсет и трима от училището — представляваше само сбор от неясни сенки. Успехът му не беше достатъчно добър, за да опита да учи в колеж, а за техническо училище нямаше пари. Старият изпиваше всичко, което изработеше във фурната, и повечето от онова, което Коди припечелваше от работата си в бензиностанцията на Тексако. Поне беше сигурен, че ще може да продължава да помпи бензин и да поправя коли, докогато иска. Господин Мендоза, притежателят на мястото, беше единственият добър мексиканец, когото познаваше. Или си беше направил труда да познава.

Коди погледна на юг, отвъд реката, към малките мексикански къщи на Бордъртаун. Там четирите тесни и прашни улици нямаха имена, а само номера. Всички, с изключение на Четвърта улица, бяха без изход. Най-високата му част беше камбанарията на католическата църква „Христово жертвоприношение“, увенчана с огромен кръст, в който се отразяваше оранжевата слънчева светлина.

Четвърта улица водеше на запад към автомобилното гробище на Мак Кейд — два акра лабиринт от каросерии на коли, купчини от части и гуми, разположени в кръг около работилниците и бетонните ремонтни канали. Всичко това беше заградено с почти триметрова ограда от ламаринени листове, над която стърчеше още половин метър нагъната като хармоника бодлива тел. През прозорците на работилницата Коди виждаше проблясванията на искрите при заваряване. Чуваше и свистенето на пневматичния ключ за гайки. В двора бяха паркирани три тракторни влекача, които чакаха да бъдат натоварени. В работилницата на Кейд се работеше без прекъсване през цялото денонощие, от което бе напечелил за огромната модернистична къща с плувен басейн и тенискорт, разположена на около две мили на юг от Бордъртаун, много близко до границата с Мексико. Кейд беше предложил на Коди да го вземе в автоработилницата, но Коди знаеше с какво се занимава Кейд и отказа. Още не беше готов за такъв вид работа.

Той се обърна на запад и сянката му се просна пред него. Проследи с поглед тъмната линия на Коубър Роуд. На около три мили оттук се намираше огромният червен кратер на Престънската медодобивна компания, заобиколен със сиво по ръба като стара язва. Около кратера се виждаха празните помещения на администрацията, складовите навеси, покритата с алуминий сграда на рафинерията и много изоставени машини. Коди ги сравни със скелети на динозаври, чиято кожа е била разтопена от палещото слънце на пустинята. Следвайки електрическите стълбове на запад, шосето продължаваше покрай кратера в посока към Престънското ранчо.

Коди отново погледна към тихото градче — население от хиляда и деветстотин човека, което бързо намаляваше — и си представи как тиктакат будилниците в къщите. Слънчевата светлина полека надничаше зад завеси и щори и озаряваше стените им със своя огън. Съвсем скоро тези будилници щяха да зазвънят и да шокират спящите с появата на още един ден. Тези, които имаха работа, щяха да се облекат и да излязат от къщите си, тичайки пред електрическия остен на времето към своите служби или магазини в Пъкъл, или нагоре, на север — във форт Стоктън и Пекос. А в края на деня, мислеше си Коди, те всички щяха да се върнат в малките си къщички, щяха да се взират в трепкащата кутия на телевизора и да си запълват времето кой както може, докато тези проклети будилници не обявят, че е дошло време за сън. И така ден след ден — до деня, в който се затръшне последната врата и от града излезе последната кола. Тогава тук ще остане да живее единствено пустинята, която ще расте и ще завзема улиците.