Робърт МакКамън: Стингър

Електронният часовник на стената на банката показваше пет часа и петдесет и седем минути. Цифрите се смениха и часовникът отчете и температурата — двайсет и пет градуса. Четирите светофара в Пъкъл мигаха с предупредително жълто, но нито един от тях не беше в синхрон с останалите.

Момчето не можеше да реши дали днес му се ходи на училище, или му се прави нещо друго. Може би просто ще се поразходи с мотоциклета в пустинята, докато стигне края на пътя, или пък щеше да иде до Игралната зала, за да опита да подобри рекорда си на „Галактически боец“ или „Воинът“. Погледна на изток отвъд Рипъблика Роуд към гимназията „У. Т. Престън“ и общинското начално училище — две продълговати тухлени здания, чийто външен вид извикваше в съзнанието му сцени от затворнически филми. Бяха разположени една срещу друга през общ паркинг, а зад гимназията имаше футболно игрище. Оскъдната му есенна тревица отдавна беше прегоряла от слънцето. Нова нямаше да засадят и на това игрище повече нямаше да се играе футбол. И без това „Патриотите“ от гимназията Престън бяха спечелили само два пъти през сезона и бяха загубили безславно като гости в Президио, така че кой го беше еня за футбола?

Той не беше ходил на училище и вчера, а утре — петък, двайсет и пети май — беше последният ден на гимназистите от най-горния курс. Вече бяха минали всички мъчителни изпити и той щеше да завърши с останалите от класа, но само ако свършеше навреме с проекта си по художествена практика. Значи днес би трябвало да е послушен като църковен хорист, да отиде на училище, както беше редно, или поне да се мерне там, за да види как се развиват нещата. Може би Танка, Боби Клей Клемънс или някой друг щяха да запрашат с него нанякъде и да се повеселят, а може би заедно щяха да дадат някой и друг урок на мексиканските копелета. Ако беше за това, той с удоволствие щеше да иде на училище.

Бледосивите му очи се присвиха от дима на цигарата. Като гледаше Пъкъл така отгоре, нещо започваше да го безпокои, да го нервира, като че ли го сърбеше на място, където не можеше да се почеше. Беше решил, че това е заради многото задънени улици в градчето. Коубър Роуд, която пресичаше Рипъблика Роуд, вървеше покрай коритото на Змийска река, след това продължаваше още осем мили, и то все покрай изоставени и пропаднали места: медната мина и Престънското ранчо, както и покрай още няколко други стари ферми, които едва съществуваха. Дневната светлина ставаше все по-ярка, но не правеше Пъкъл по-красив, а само подчертаваше още повече белезите му. Градът беше съсипан, прашен и западащ. Коди Локет знаеше със сигурност, че по това време догодина нямаше да е останал никой в града. Пъкъл щеше да изсъхне като цвете и вятърът щеше да го отвее в забвение. Много от къщите бяха вече празни. Хората, които бяха живели в тях, си бяха събрали багажа и бяха тръгнали да търсят по-приятни места.

Улица „Травис“ вървеше в посока север-юг и разделяше Пъкъл на източна и западна част. В източната част къщите бяха предимно от дърво, върху което боя не се задържаше за дълго. В средата на лятото те се превръщаха в истински пещи. Западната част, в която живееха собствениците на магазини и „висшата класа“, беше пълна с къщи предимно от бял камък и кирпич, а в дворовете им можеше да се види по някой и друг храст диворастящи цветя. Но и тук жителите се изнасяха бързо. Всяка седмица се затваряха заведения и магазини и сред дивите цветя поникваха табели с надписи „Продава се“. В северния край на улица „Травис“, отвъд паркинг, обрасъл с бурени, се намираше един двуетажен, облицован с червени тухли блок. Прозорците на първия му етаж бяха блиндирани с ламарина. Сградата беше построена през петдесетте, в годините на разцвет на града, но сега представляваше само празни помещения и коридори, които ренегатите — бандата, на която Коди беше вожд — бяха превзели и превърнали в тяхна крепост. Всеки член на el Cuelbra de Cascabel — Гърмящите змии или кроталите, бандата на мексиканските хлапета от Бордъртаун — представляваше жертва за ренегатите, ако бъде хванат на територията на ренегатите след здрачаване. А тя обхващаше всичко на север от моста на Змийска река.

Така трябваше и да бъде. Коди знаеше, че мексиканците не прощаваха, ако им паднеш. Взимаха ти парите, взимаха ти работата и накрая дори ти се изплюваха в лицето. Затова трябваше да бъдат държани на мястото им и да бъдат връщани обратно, щом пресекат линията. Това му беше втълпил неговият старец, беше му го набивал в главата ден след ден, година след година. „Потните гърбини“ бяха като кучетата, казваше баща му, долни псета, които трябва честичко да сритваш, за да не забравят, че господарят им е наоколо.