Робърт МакКамън: Стингър

Момчето седна и сви колене до гърдите си. Подпря на тях острата си брадичка и се загледа в слънцето, изгряващо зад назъбените хребети, разположени на изток, отвъд Пъкъл и Бордъртаун. Винаги свързваше изгрева на слънцето с някаква музика и днес в главата му забушува с вой и трясък солото на китариста от „Айрън Мейдън“. Харесваше му да преспива тук, на открито, макар след това да му трябваше доста време, за да се раздвижи. Обичаше да бъде сам и му доставяше удоволствие да наблюдава багрите на пустинята на зазоряване след някой и друг час, когато слънцето наистина напечеше, пустинята щеше да придобие пепеляв цвят и можеше направо да се чуе как въздухът цвърти, сякаш се пържи на горещината. Ако към пладне човек не се скриеше на сянка, Великата огнена пустош можеше да изпепели мозъка му.

Но в този час тук бе хубаво. Въздухът беше все още лек и приятен и всичко наоколо, макар и за кратко време, носеше белезите на някаква илюзорна красота. В минути като тази момчето винаги си представяше, че е далеч, много далеч от Пъкъл.

Седеше на една от многото безразборно струпани от природата грамадни скали — гладък и огромен като пикап речен камък, наречен от местните хора Шезлонга заради заоблената му форма. Шезлонгът беше белязан с изобилие от надписи, недодялани клетви и закани, като „Кроталите ще го духат на Джурадо“, написани със спрей върху индианските пиктограми, издълбани върху камъка преди повече от триста години. Намираше се на върха на един обрасъл с кактуси, мескит и пелин хребет, издигащ се трийсетина метра над пустинята. Това беше обичайното легло на момчето, когато прекарваше нощта на открито. От тази наблюдателница можеше да вижда всички краища на своя свят.

На запад се беше изтеглила черната и права като струна линия на шосе номер 67. То идваше от Тексаските равнини, прекосяваше покрайнините на Пъкъл и в продължение на две мили се наричаше Рипъблика Роуд, пресичаше моста на Змийска река и минаваше покрай бедняшкия Бордъртаун. След това отново се превръщаше в шосе номер 67 и се загубваше на юг към планината Чинати и Великата огнена пустош. Докъдето можеше да стигне погледът — на изток и на юг — момчето не забелязваше по него никакво движение. Виждаха се само няколко лешояда, които вероятно кръжаха над някое умряло покрай пътя животно — броненосец, заек или змия. Когато те се спуснаха на земята да пируват, то им пожела добър апетит на закуска.

На изток от Шезлонга лежаха равните, пресичащи се улици на Пъкъл. Приличните на блокове сгради на централния „търговски“ квартал бяха разположени около малкия правоъгълник на парка Престън, в който можеше да се видят една бяла беседка за оркестър, колекция от кактуси, засадени от градския комитет по озеленяването, и една мраморна статуя на магаре в естествена големина. Момчето поклати глава, извади пакет „Уинстън“ от вътрешния джоб на избелялото си дънково яке и запали първата за деня цигара. Такъв гаден късмет имаше — да прекара толкова години от живота си в град, наречен на името на магаре. Но пък вероятно статуята много приличаше на майката на шерифа Ванс.

По улиците на Пъкъл къщите от дърво и камък хвърляха тъмночервени сенки върху пясъчните си дворове и пропукания от горещината бетон. Гробището за стари коли на Мак Кейд на улица „Селесте“ беше обкичено с многоцветни знаменца и оградено с двуметрова мрежа, която отгоре завършваше с бодлива тел. Имаше също и една огромна табела, чиито червени букви се набиваха на очи: „Търгувайте с Кейд, приятеля на всички работещи“. Ако питаха момчето, най-добрата от колите, предлагани там, едва ли можеше да премине и петстотин мили, но Кейд успяваше да ги пробута на мексиканците. Продажбата на стари коли обаче беше за Кейд само дребен бизнес, голямата му пара идваше от другаде.

По̀ на изток, там, където улиците „Селесте“ и „Бразос“ се пресичаха на ъгъла на парка Престън, се виждаха грейналите от отразеното в тях оранжево слънце прозорци на Първа тексаска банка в Пъкъл. Трите й етажа я правеха най-високото здание в града, ако не се смяташе извисяващият се малко на североизток огромен сив екран на лятното кино за коли „Звездно небе“. Някога можеше да стоиш тук, на Шезлонга, и да гледаш безплатно кино, като си измисляш диалога и крещиш за собствено удоволствие. Но времената наистина се променят, мислеше си момчето. То всмукна дълбоко от цигарата и направи няколко кръгчета дим. Киното за коли беше затворено миналото лято и сега на мястото се въдеха само змии и скорпиони. На около миля на север от „Звездно небе“ се виждаше малка сграда от сгуробетонови блокчета. Покривът й приличаше на кафява коричка от струпей. Момчето можеше да види, че поне засега насипаният с чакъл паркинг беше празен, но около обяд щеше да започне да се пълни. Това беше Клубът на Боб Уайър, единственото място в града, за което можеше да се каже, че прави някакви пари. Бирата и уискито бяха доста ефикасно лекарство за всякакви болки.