След закуска Том и Рей започнаха да мият чиниите, а Джеси помогна на Стиви да облече джинсите си и бяла памучна ризка с нарисуван Флинтстоун на гърдите. След това Джеси се върна в спалнята и съблече пижамата си. Под нея се откри стегнато и гъвкаво тяло на жена, която обича да работи на открито. Кожата й беше загоряла по тексаски — ръцете й бяха почернели до раменете, лицето й бе придобило наситен тъмнобронзов цвят, а останалата част от тялото беше бяла като слонова кост. Чу щракване от другата стая — Рей се опитваше да погледа още малко телевизия, преди да тръгне с баща си за училище. Джеси не намираше нищо лошо в това — Рей освен това беше и страстен читател и попиваше като сюнгер всякаква информация. Не се притесняваше нито от прическата му, нито пък от това, че имаше такъв скандален вкус по отношение на облеклото. Рей беше добро и послушно момче, много по-свенливо, отколкото се представяше. С две думи — правеше всичко, за да прилича на връстниците си. Тя знаеше как го наричаха в училище и си помисли, че понякога е много трудно да си млад.
Силното слънце на пустинята беше набраздило леко лицето й, но красотата на Джеси беше истинска, естествена и нямаше нужда от никакви мазила и козметика. Тя знаеше, че от ветеринарните лекари не се очаква да печелят конкурси за красота. От тях се искаше да бъдат винаги подръка и да работят здравата — и в това отношение Джеси никога не разочароваше хората. Ръцете й бяха силни и загорели, а нещата, които беше хващала с тях през тринайсетте си години като ветеринар, сигурно щяха да накарат повечето жени да припаднат. Беше правила какво ли не — беше скопявала злобни жребци, беше изваждала мъртвородено теленце, заседнало в родилния канал на кравата, беше изваждала пирон от трахеята на огромен двеста и петдесет килограмов нерез — и всичките й операции бяха завършвали успешно. Удаваше й се тази работа, не беше мечтала да прави друго нещо. Това й се искаше да прави още от дете, когато носеше вкъщи всяко бездомно куче или котка, което намереше по улиците на махалата си във форт Уорт. Открай време си беше мъжкарана. Бе израснала с трима братя и се бе научила добре да понася удари, но и отвръщаше на удари не по-зле. Още беше жив споменът как изби преден зъб на брат си с ритнатата от нея топка. Тогава беше на девет години. Сега брат й си спомняше със смях за това преживяване, когато си приказваха с Джеси по телефона. Шегуваше се, като казваше, че ако зъбът му не се бил изпречил на пътя на топката, тя щяла да прелети чак до океана.
Влезе в банята, за да си сложи малко бебешка пудра и да измие от устата си вкуса на кафето и на „Блу Нан“. Набързо прокара ръка през късата си тъмнокестенява коса. Точно зад слепоочията се виждаха няколко посивели кичурчета. Времето си върви, помисли си Джеси. Е, това с косите не беше толкова шокиращо, колкото да гледаш как растат децата пред очите ти. Струваше й се, че сякаш вчера Стиви беше бебе, а Рей в трети клас. Годините си летяха, това беше сигурно. Отиде до шкафа и извади оттам чифт износени и много удобни джинси и една тенис фланелка, облече ги, след това си обу чорапи и маратонки. Взе си слънчевите очила и бейзболната шапка, а на връщане мина през кухнята да налее две манерки с вода за всеки случай — в пустинята всичко можеше да се случи. Накрая от горния рафт в коридорчето си взе и ветеринарната чанта. Стиви, нетърпелива да тръгнат колкото се може по-бързо, подскачаше около нея като пуканка в нагорещена тенджера.
— Тръгваме — каза Джеси на Том. — Ще се видим някъде към четири. — Наведе се и го целуна, а той пък залепи целувка на бузата на Стиви.
— Внимавай, каубойче! — каза й Том. — Грижи се за мама.
— Добре, тати! — И Стиви хвана майка си за ръката.
На излизане Джеси се спря в коридора, взе една малка бейзболна шапчица от етажерката до вратата и я сложи на главата на Стиви.
— Довиждане, Рей! — извика тя от вратата, а от стаята на Рей чу в отговор:
— Чао до скив!
„Чао до скив“ — повтори си Джеси, когато излязоха навън под вече палещите лъчи на слънцето. Какво, по дяволите, бе станало с простичкото „Довиждане, мамо“? Нищо друго не я караше по-силно да се чувства стара като изкопаемо — едва трийсет и четири, — както това, че не разбираше езика, на който приказваше собственият й син.
Те тръгнаха по павираната пътечка, която минаваше покрай ниска постройка, построена от груб бял камък. Пред нея, обърната към улицата, беше поставена малка табелка с надпис „Ветеринарна лечебница, Пъкъл“, а под него: „Джесика Хамънд, доктор на ветеринарните науки“. До тротоара, зад бялата хонда сивик на Том, беше паркирана морскозелената й камионетка. Вътре в кабината, пред задното стъкло, където всички обикновено си държаха пушките, Джеси беше поставила усмирително ласо, което за щастие досега се беше наложило да използва само веднъж.
Читать дальше