Робърт МакКамън - Стингър

Прахът улегна. Слухът на Джеси започна да се възвръща. Стиви хлипаше и стискаше ръката на майка си с всичка сила.

— Свърши се — каза Джеси и чу собствения си хриплив глас. — Край.

Плачеше й се, но майките не биваше да правят такива неща. Двигателят на камионетката цъкаше като ръждясало сърце. Джеси осъзна, че гледа втренчено гейзера пара, който се издигаше от една малка кръгла дупка точно по средата на капака отпред.

— Мили боже! Каква дандания! — извика белокосата жена с розова мрежичка против комари на лицето и седна в балдахиненото си легло. Като че ли цялата къща подскачаше от силния грохот. Тя сърдито махна мрежичката и откри студените си като арктически лед очи. — Таня! Мигел! — извика хрипливо. Гласът й издаваше страстта й към цигари без филтър. — Елате тук! — Пресегна се към звънеца за прислугата и започна да дърпа ядно шнура му. Долу, в дълбините на голямата къща на Престън, звънецът вдигаше необходимия шум, за да привлече вниманието на прислугата.

Но ужасяващият рев вече беше спрял. Беше продължил само няколко секунди, но и те бяха достатъчни, за да се събуди. Тя отхвърли завивките, стана от леглото и се втурна към балконската врата като двуного торнадо. Когато я отвори, горещината почти изсмука въздуха от белите й дробове. Излезе навън и с присвити очи погледна към Коубър Роуд, вдигнала ръка срещу силната светлина. Беше на петдесет и три, но и без очила зрението й беше достатъчно силно да види какво беше минало опасно ниско над къщата й — три хеликоптера, които скоростно отлитаха на югозапад и вдигаха пушечна буря зад себе си. След няколко секунди вдигналият се прах ги скри от погледа й. Селесте Престън остана толкова ядосана, че би могла да убие човек.

Готова за атаката, кръглоликата Таня се приближи към балконската врата.

— Si, сеньора Престън?

— Къде беше? Помислих си, че ни бомбардират! Какво става, по дяволите?

— Не знам, сеньора. Мисля, че…

— О, добре, иди и ми донеси нещо за пиене! — прекъсна я троснато Селесте Престън. — Нервите ми са напълно разбити.

Таня се оттегли, за да донесе на своята сеньора първата напитка за деня. Селесте остана на високия балкон с под от мексикански глинени плочки. Хванала се беше здраво за перилата. От това място можеше да види конюшните на имението, оградения двор за животните и алеята за яздене, която беше съвсем ненужна, тъй като всички коне отдавна бяха продадени на разни търгове. Постлана с черна настилка, алеята за колите минаваше покрай голяма леха с някакви цветя, които напомняха на божури и маргаритки, но вече бяха изгорели на силното слънце, защото пръскачките не работеха. Лимоненожълтата нощница беше залепнала на гърба й. Обилната пот и горещината я влудиха още повече и тя се върна в по-хладната спалня, вдигна розовата телефонна слушалка и набра цифрите, като натискаше бутоните с острия си маникюр.

— Канцеларията на шерифа — отвърна й провлачен момчешки глас. — Заместник-шериф Чафин слуша…

— Дай ми Ванс — прекъсна го тя.

— Ъ-ъ… шерифът Ванс е на патрулна обиколка в момента. Да не би да се обаж…

— Селесте Престън. Искам да знам кой кара тия хеликоптери над моето имение в… — тя потърси с очи големия часовник до леглото — … в седем и двайсет сутринта! Копелетата почти ми събориха покрива!

— Хеликоптери ли?

— Я си изчисти памука от ушите, момче! Чу ме много добре! Три хеликоптера! Ако бяха минали малко по-ниско, можеха да ми задигнат чаршафите! Какво става?

— Ъ-ъ… Не знам, госпожо Престън. — Гласът на заместник-шерифа сега звучеше малко по-разтревожено и Селесте си го представи, изпънат в стойка „мирно“ край бюрото. — Ако желаете, мога да се свържа с шериф Ванс по радиовръзката.

— Желая. Кажи му веднага да идва при мен. — Тя сложи обратно слушалката, преди заместник-шерифът да успее да й отговори. Таня вече беше дошла с чаша водка с доматен сок, поставена на един от оцелелите сребърни подноси. Селесте пое чашата, разбърка сложените вътре лютив сос и парче керевиз и гаврътна от съдържанието. Този път Таня беше сложила малко повече от лютивото, но на Селесте даже не й мигна окото.

— С кого трябва да се видя днес? — попита тя и прокара студения ръб на чашата по високото си, прорязано от бръчки чело.

— С никого. Нищо не е записано в програмата ви.

— Слава богу! Бандата кръвопийци май ще ме остави да си почина малко, а?

— Имате уговорена среща с господин Уайт и господин О’Конър в понеделник сутринта — припомни й Таня.