Робърт МакКамън - Стингър

През тях Дофин видя две себеподобни форми, които кръжаха около нея и наблюдаваха действията й със смесица от ужас и събудено за някаква цел съзнание. Поколебаха се дали това не е светотатство, но песента на Дофин зазвуча още по-силно. Те се изстреляха напред и се присъединиха към нейните действия.

Откъм града се зададе тъмен облак. Носени от течението във вътрешното око на Дофин, Том и Джеси го възприеха с нейните сетива — хиляди от нейния вид, откликващи на тази полузабравена песен. Доста от тях видяха резултата от яростта й и се отдръпнаха, неспособни да проявят агресия, но и много други се нахвърлиха стремително върху маркучите.

Промяна във времето. Още повече машини на повърхността и още повече маркучи, пронизващи сърцето на планетата. Множества от вида на Дофин, откликващи на нейната песен. Размирици и гняв.

Накрая бойното поле утихна, а по течението се носеха разкъсани маркучи.

Спокойствието беше краткотрайно. Кошмарът едва сега започваше. Едно мигване на вътрешното око и дори с костите си Том и Джеси усетиха някаква силна вибрация. От тъмната повърхност се спуснаха четири въртящи се метални сфери. Те се понесоха над града и започнаха да нанасят звукови удари — многократно по-силни от земни гръмотевици. Стените и кулите потреперваха и се сгромолясваха, ударни вълни рушаха кулите, градът се сви, а сред развалините се мятаха мъртви и ранени тела. Малкото на Дофин бе откъснато от нея. Тя посегна, не успя да го хване и видя как то инстинктивно се отдръпна в капсулката си и тя отплува, тласкана от жестоките приливи и смесвайки се със стотици други капсули. Парче назъбена стена изникна от мрака и полетя право към Дофин. Последва пукот от електрически заряд, свиване на плът и вътрешности, органи, слети в топка от електрически импулси, и в следващия миг нямаше нищо освен една черна сфера, която се удари в парчето стена и рикошира встрани.

Понесе ги някакво течение — Дофин, Том и Джеси, безплътни в някакъв пашкул — и ги обгърна тъмнина. Последва бързо изкачване, сякаш ги беше вдигнало някакво земно торнадо. Нещо проблесна пред тях: синя мрежа, пълна с хванати в капана й същества от по-горните слоеве, които напомняха флуоресциращи морски звезди, плоски дишащи мембрани с очи като златни лампички. Сферата се удари в мрежата и се заплете в нея. Увисна там като другите безпомощни форми на живот. Отгоре се чу грохот на машини. Издърпваха мрежата. Сферата излезе на повърхността като парче черно стъкло. Зловещи, сякаш излезли от някакъв кошмар паякообразни фигури бяха наклякали в това царство между океана и белите облаци. Една от тях посегна с хищен нокът и сграбчи капсулата.

Вътрешното око на Дофин се сви. Силата на паметта й не беше достатъчна, за да я задържи и тя побягна.

Край Джеси и Том започнаха светкавично да преминават звезди — вече се връщаха от света на Дофин. Всеки от тях получи някакви халюцинации: огромни тътрещи се същества с гласове като тромпети; космически машини, натъпкани с оръжие; грамадна пирамида с пъстра жълта кожа; две алени слънца, огрели някаква измъчена природа; плаваща по водите клетка и кехлибарени игли, които се забиват в зениците на Дофин.

Тя изстена и разтвори длани.

Том и Джеси усетиха рязко забавяне на скоростта, сякаш се спускаха в скоростен асансьор на небостъргач и вече пристигаха на приземния етаж. Вътрешностите им се компресираха, а костите им се огънаха под желязната тежест на гравитацията. И ето че спряха — не с трясък, а съвсем безшумно.

Том отвори очи. Пред него стояха три чудовища с кокалести крайници и смешно големи глави. Едно от тях отвори паст, пълна с малки изкосени израстъци, и измърмори:

— Дубри лъсти, гусин Амънд?

Джеси чу гърленото ръмжене и също отвори очи. Светлината беше крещящо силна и враждебна. Някой я подкрепи и тя тръгна върху някакви хилави стъбълца, но всеки момент щеше да се катурне. Извика. Звукът се заби като кама в мозъка й. Едно от чуждоземните същества, онова с ужасното ъгловато лице и бледите навити клонки на главата, от един отвор на която висеше някакъв тотем, приближи и я хвана със студени и тънки като змии ръце.

Джеси премигна няколко пъти. Беше зашеметена. Лицето на чудовището се променяше и ставаше все по-приемливо. Чертите му ставаха все по-познати и накрая успя да разпознае Коди Локет. По тялото й се разля усещане за облекчение, а краката й се подгънаха.

— Държа ви — каза Коди. Този път тя разбра думите му.

Том пристъпваше колебливо, притиснал с длани очните си ябълки.