Робърт МакКамън - Стингър

Бес изпищя и запуши с ръце устата си. Фенерчето падна на земята. Беше видяла какво бе онова нещо — доберман, излязъл сякаш от нечий кошмар. Вместо с козина, беше покрит с кожести люспи, под които мърдаха и се издуваха сивите му мускули.

Кехлибарените му очи я забелязаха. Чудовището тръсна силно и за последен път врата на Тайлър, разтегли невероятно широко, сякаш беше питон, челюстите си и захвърли мъртвия човек настрана.

Бес започна да отстъпва, спъна се и падна на опашната си кост. Онова издраска над дъсчената преграда, която отделяше мястото на Суийтпи, скочи на пода и се спусна към нея. Кръвта на Тайлър капеше от устата му и оставяше следи по пода.

Беше се спънала в уинчестъра, който сега лежеше под краката й. Тя грабна пушката и започна да стреля по приближаващата се сянка. Един куршум издълба бразда по черепа му, и втори се заби в плешката, трети в ребрата. Но в следващия миг то се хвърли върху нея и пълната с игли паст щракна върху лицето й.

Бес продължи да се бори. Пръстът й натискаше спусъка на уинчестъра и изпращаше куршуми в стените, докато другият й юмрук блъскаше върху люспестата кожа на чудовището. Беше тексаска и не се предаваше лесно.

Изходът от борбата настъпи след около пет секунди. Черепът на Бес изпука като счупена делва и зъбите-игли се забиха в мозъка й.

Сеното подгизна от кръв. Чудовището пусна пихтиестата маса и се нахвърли върху фенерчето. Направи го на парчета със зъбите и металните си нокти. После клекна на земята и започна жадно да се ослушва за други човешки звуци наблизо. Не долови никакви и изръмжа глухо, вероятно от разочарование. Отиде пак до мястото на Суийтпи и започна да дълбае в пясъка. Предните и задните крака се движеха светкавично бързо и синхронизирано. Само след миг се беше зарило в земята и пясъкът се плъзна отгоре му, тих като шепот.

— Не се страхувайте — каза Дофин, — запечатайте визьорите си за външния свят.

— А? — попита Том.

— Затворете очи.

Той я послуша, но веднага ги отвори отново.

— Това… ще боли ли?

— Само мен, защото ще видя дома си.

— Какво ще правиш? — Ръката на Джеси беше стегната и готова веднага да се дръпне.

— Ще ви заведа на екскурзия назад, през вътрешното ми око. Искам да отговоря на въпроса ви защо съм обявена за престъпник. Тези неща не могат да се изкажат, те трябва се преживеят.

— Ау! — Гнуси пристъпи напред. — Не може ли… аз… иска ми се да дойда с вас.

— Съжалявам — каза Дофин. — Има място само за двама. — Забеляза, че Гнуси се натъжи. — Може би някой друг път. Затворете очи — повтори тя на Том и Джеси.

Коди се приближи, за да гледа по-отблизо. Сърцето му щеше да се пръсне от напрежение, но нямаше никакво понятие какво би могло да се случи пред очите му.

Дофин затвори очи. Почака, докато енергийните клетки на паметта й започнат да се зареждат като батерии.

Джеси се опасяваше, че телесната температура на Стиви става прекалено висока и би могла да повреди мозъка и органите й. Но Дофин бе казала, че Стиви е на безопасно място и тя или трябваше да се довери на това същество, или да полудее. Ръката, която държеше, продължаваше да се загрява. Тялото на Стиви едва ли би могло да издържи на такава треска повече от няколко минути, преди да рухне.

Том каза:

— Чувствам се, сякаш се готвим да играем на криеница… по дяволите!

Той подскочи. Нещо като светкавица мина по гръбначния му стълб. Отвори очи, но светлината му се видя шокиращо силна, със зеленикаво-жълти оттенъци, и ги затвори отново.

— Том? Какво има? — попита го Джеси. Гласът й му се стори като бавно подводно течение. Мозъкът ми стана на айрян — помисли си той.

— Тишина — прошепна Дофин и в гласа й отекнаха камбанки.

Джеси стискаше очи и чакаше, без да знае какво. Макар че, ръката, която държеше, да завираше от горещина, през нейната започнаха да навлизат студени течения и да се придвижват към раменете й. В тялото на Стиви се генерираше електрически ток, който бавно и постепенно набираше сила и напираше в Джеси.

Студеният пулс проникна и в костите на Том и той потръпна. Помисли си, че вече не усеща пода под краката си. Струваше му се, че се носи по някакво течение, а тялото му бавно се накланяше наляво или надясно.

— Какво ста… — Спря да говори, защото гласът му беше толкова дрезгав и странен, че му прозвуча като извънземен и го ужаси.

Джеси чу някакво дрезгаво ръмжене, което много слабо наподобяваше човешки глас. Студенината я обгърна от главата до петите като бриз от Ледената къща в зноен юлски ден. Връхлетя я някакво ново усещане: движение с огромна скорост. Мислеше си, че ако можеше да си наложи да отвори очи, щеше да види как се движат атомите в стената — също като шарките на телевизионния екран при картина със смущения, — както и собственото й тяло, което скоростно намира между тях пролука, през която да се плъзне. Не изпита паника, а само въодушевление. Приличаше на нощен скок в небето — свободно падане в мрака, с тази разлика, че нямаше горе и долу, а само пространство, отвъд познатото в досегашния й живот.