Робърт МакКамън - Стингър

Нещо проблесна отляво, после отдясно, отгоре и отдолу. Неясни точици или гроздове от светлина отминаваха край тях с невероятна скорост. Но очите й бяха все още затворени. Звезди, досети се тя. Боже мой… намирам се насред цяла вселена.

Том също ги беше видял. Сред небесата се търкаляха съзвездия, далечни слънца огряваха разни светове с пръстени, повърхността на облаци от различни газове се вълнуваше като море.

И тогава се озоваха над него — един бял като перла свят, заобиколен от шест бели луни, които пресичаха орбитите си с непогрешима точност. Планетата изведнъж се издигна пред тях. Повърхността й беше забулена от дебел слой облаци, сред които се вихреха яростни бури.

Прекалено бързо! — мислеше си Джеси. Облаците се приближаваха и всеки момент щяха да я обгърнат. — Прекалено бързо! Ще се…

Проникнаха през облаците и се спуснаха надолу по спиралата на една вихрушка. Ноздрите на Джеси се изпълниха с миризма на амоняк. Последва нов шок, от който дъхът й секна — адски студ, последван от абсолютна тъмнина. Продължаваха да пътуват с шеметна скорост и да се носят косо надолу. Постепенно ги обгърна топлина и прогони студа. Тъмнината изсветля до кралско синьо, после отстъпи на морски синьо-зелено. Копринено мека течност се притисна до лицето на Том. Обхвана го пристъп на клаустрофобия. Ще се удавим! — помисли си и опита да се отскубне от ръката на Дофин, но тя го стисна още по-здраво и не искаше да го пусне. Той се замята, за да се освободи и стигне до повърхността, но осъзна, че все още диша без никакви затруднения. В действителност не се намираме в чуждопланетен океан — каза си, докато продължаваха надолу. — Това е сън… все още стоим в жилищния блок, там, в Пъкъл…

С известно усилие успя да извърне глава, за да погледне Дофин и да се увери, че бе така.

Вече не държеше ръката на малко момиченце.

Ръката беше призрачно сива, прозрачна като мъгла, с два тънки пръста и къс сплескан палец. Беше съвсем малка и изглеждаше крехка като току-що надуто стъкло. Към тази ръка беше прикрепено стъбълце, което се влачеше на четири-пет стъпки встрани до истинската същност на Дофин.

Точно до Том се намираше някакво тяло с форма на торпедо, дълго около два метра и половина, изпълнено със светлина, която блестеше с всички цветове на дъгата. Още повече стъбълца, прилични на пипалца, се носеха около тях така, както се движеше самата течност. Всяко от тях имаше подобна ръчица с два пръста и един палец. Тялото им завършваше с дебел, плосък като лопата мускул, който без никакви усилия ги изтласкваше напред. Почти на опашката на израстъка се намираше сребриста нишка, която свързваше тялото с малката му черна сфера.

През прозрачната плът на Дофин преминаваха електрически искри. Виждаха се органите, придържани от съвсем проста рамка от сив хрущял. Том погледна там, където предполагаше, че е главата на Дофин и видя нещо валчесто, със сърповидна уста и подобен на хобот израстък, дълъг около половин метър. Видя и едно от очите — жълта сфера с големината на бейзболна топка и зелена, вертикално разположена зеница. Окото се завъртя към него. В погледа му имаше спокойствие и скрита сила. Главата кимна и Том си пое рязко въздух при тази проява на внимание. Дробовете му се изпълниха с въздух, а не с течност. Призрачните, натоварени с електрически заряд пръсти стиснаха ръката му, а някаква друга ръка го докосна по рамото, за да го успокои.

Дофин ги поведе към още по-големи дълбини. Около телата им се плъзгаха топли течения, а светлината ставаше все по-силна. Струваше му се, че слънцето на тази планета се намира в ядрото й.

От дълбините се надигнаха още много същества от вида на Дофин. Джеси се сви уплашено, но усети здравата й ръка. Тогава се обърна и я видя такава, каквато беше я видял и Том. Първото й импулсивно желание беше да се отдръпне, но го сподави. Разбира се, че Дофин представляваше различна форма на живот, какво друго бе очаквала? Дофин бе същество, създадено за живот в океана, въпреки че „океанът“ й би могъл да бъде от амоняк и азот.

Другите същества се издигаха радостно нагоре със спираловидни движения, а капсулите им се увиваха на края на въжетата. Не обръщаха внимание на човешкото присъствие, но Том и Джеси знаеха, че това бяха спомени в паметта на Дофин — нейното вътрешно око — и те бяха само посетители тук, чуждоземни гости от бъдещето. Стотици от съществата обградиха Дофин, плавайки с точните движения на птици в безветрие. Джеси се досети, че Дофин сигурно беше някакъв водач, за да заслужава такъв ескорт.