Робърт МакКамън - Стингър

— Това е последното — каза тя и му го подаде, а Ванс кимна и го гаврътна.

После изви ръка към светлината на близката лампа и провери колко е часът. Два и двайсет и три. Семейство Хамънд закъсняваха, Роудс и Гънистън също. Не е чак толкова важно, помисли си той. Едва ли някой щеше да намери онова малко същество, поне не за времето, което им оставаше. В този дим навън нищо не можеше да се види. Двамата с Дани бяха проверили къщите по „Аурора“ и „Бауден“ и една трета от тези по „Оукли“. Никой не беше виждал момиченцето, няколко от къщите нямаха под, само тъмни дупки. Дани отново беше започнал да откача и се наложи Ванс да го върне в канцеларията. Пъкъл винаги беше изглеждал малко местенце, но сега улиците се бяха удължили, а къщите се бяха превърнали в призрачни имения. При целия този прах и дим нямаше каквато и да било надежда да откриеш някого, който и без това не искаше да бъде открит.

— Ужасна нощ — каза Сю.

— И още как. Сесил отиде ли си?

— Да, изчезна преди малко.

— Защо не затвориш и не се ометеш и ти? Няма кой знае каква сметка да стоиш, нали?

— Обичам да имам с какво да се занимавам. По-добре да стоя тук, отколкото да се прибера в тъмна къща.

— Така си е.

Слабата светлина работеше в нейна полза. Той си помисли, че ако не носеше грим, с който можеше да се боядиса цяла къща, щеше да бъде наистина хубава. Разбира се, Опашката на Кита беше като пожарен кран, но кой беше той, дето ще придиря за размери при всичките тези автомобилни гуми, дето сам друсаше на кръста си. Може и да беше вярно, че Сю носи матрак на гърба си, но вероятно си имаше причини за това.

— Как стана тъй, че никога не си напускала Пъкъл? — реши да попита той, за да не мисли за неумолимия ход на времето. — Чух, че си се справяла наистина добре в гимназията.

— Не знам — сви мощните си рамене тя. — Нищо добро не се появи.

— По дяволите! Не бива да чакаш нещата да се появят. Трябва сам да ги търсиш. Струва ми се, че си могла да си намериш добра работа някъде, да се задомиш и да народиш една къща дечурлига досега.

Той обърна чашата за последната горчива капка кафе.

— Само дето не стана… Както и да е. — Тя се усмихна тъжно. — Мъжете, с които ходех, не искаха да се женят и да имат деца. Е, може и да не ставам за тези работи.

— Та ти си още дете! На колко си, двайсет и осем-двайсет и девет? — Видя, че Сю се намръщи. — Та да не би да си стара! Ей, все още имаш… — Гласът му почти секна, но той продължи: — … много време.

Тя не отговори. Ванс отново погледна часовника си. Беше изтекла още една минута.

— Дани е хлътнал по теб. Знаеш това, нали?

— Той ми харесва. О, не искам да кажа за женитба. Нито пък за… сещаш се. — На бузите й изби руменина.

— Аз пък си мислех, че с Дани сте… ъ-ъ-ъ… съвсем близки.

— Така е. Искам да кажа, че сме приятели. Дани е КАВАЛЕР — каза Сю с достойнство. — Идва у дома и си говорим, това е всичко. Рядко се намира човек, с когото да можеш да си поприказваш. Изглежда, на мъжете и жените им е трудно само да си говорят, нали?

— Ами така е.

Стана му съвестно, че й се беше подигравал и дори му мина през ума, че Дани беше по-свестен мъж, отколкото бе предполагал.

Тя извърна глава към вратата. Ванс видя очите й — сякаш гледаха нещо много далечно.

— Вероятно съм могла да замина. Бях най-добра по машинопис в класа. Предполагам, че съм могла да стана секретарка. Но не исках да напусна. Искам да кажа… Пъкъл не е най-доброто място в света, но е моят дом. Това го прави по-специален, независимо колко е разорен. Имам наистина добри спомени от Пъкъл. Например като бях капитан на клакьорките в гимназията и една вечер играехме срещу роялистите от Сийдъртаун. — Очите й заблестяха като отпреди десет години. — Тогава валеше направо като из ведро, но ние с момичетата бяхме там. И точно когато Лари Парди хвърли онзи четирийсетметров тъчдаун, момичетата ме повдигнаха и направих предно салто. Всички на игрището нададоха такива викове, каквито не бях чувала дотогава. Както и досега. Някои дойдоха по-късно при мен и се чудеха как съм могла да направя такова салто в дъжда, без да си счупя врата. Казаха ми, че съм се приземила като перце. Просто така, магията се развали. Е, тук все пак съм някоя, а там някъде… — Тя махна с ръка към останалия свят. — Не желая да съм никоя. — Очите й срещнаха неговите и го погледнаха сериозно. — Тук е моят дом. А също и твоят. Трябва да се борим, за да го запазим.

На Ванс му загорча в устата.

— Ще се борим — каза той, но думите му прозвучаха съвсем вяло.