Робърт МакКамън - Стингър

Коди видя, че това беше сребристият мерцедес на Мак Кейд. В него имаше двама мъже. Този зад волана беше раздърпан, с тъмна, късо подстригана коса и черта от засъхнала кръв на лицето.

— Вие ли сте полковник Роудс? — попита Коди и мъжът кимна. — Изпращат ме господин Хамънд и жена му. Момиченцето им е горе в жилищния блок. — Той махна с ръка нататък, но светлините не се виждаха от такова разстояние на края на улица „Травис“.

— Вече знаем. — Роудс отново запали двигателя. — Едно момче в църквата ни каза.

Двамата с Гънистън бяха влезли в Католическата църква на Първа улица и бяха попитали отец Лапрадо дали могат да направят обръщение към хората, които бяха дошли да потърсят закрила. Заедно с информацията Рик Джурадо им беше дал и ключовете за мерцедеса.

— Нямаме много време — каза Роудс, включи на задна, после изправи колата и даде газ.

Коди се досети от кого бяха научили. Джурадо беше единственият, който би могъл да им каже. Тъкмо щеше да обръща мотоциклета си в обратна посока, когато разбра, че се намира само на трийсетина метра от Бордъртаун. Църквата беше на още петдесет-шейсет метра надолу по Първа улица. Щом Джурадо беше там, значи и сестра му щеше да е с него. Реши дори да влезе вътре. Какво можеха да направят кроталите? Да му се нахвърлят точно в църква? Струваше си да види каква физиономия щеше да направи Джурадо, а и нямаше нищо против да зърне Миранда отново.

И без това всичко отиваше по дяволите. Сега беше най-подходящият момент за предизвикване на съдбата. Той даде газ и се отправи на юг. След няколко секунди гумите му стъпиха на паважа в Бордъртаун.

Един човек вървеше в мъглата, куцайки с десния крак, който беше препънат в колянната става.

— Хайде, Скутър! — каза той и поспря, за да може кучето да го настигне. После продължи чак до къщата на семейство Хамънд на улица „Селесте“. Почука на вратата, почака, почука отново. — Няма никой! — каза той на Скутър. — Да си ходим ли вкъщи или да лагеруваме тук?

Скутър също се колебаеше.

— Би могла да се появи отнякъде. Тя живее на това място. — Сардж опита бравата. Не беше заключено и вратата се отвори. — Има ли някой вкъщи? — извика, но отвътре не последна никакъв отговор.

Скутър подуши прага и направи първата стъпка.

— Да не си посмял да влизаш! Не са ни поканили! — възнегодува Сардж.

Обаче Скутър вече си бе наумил нещо и изприпка навътре.

Така или иначе решението бе взето. Щяха да почакат тук, докато се появеше някой — момиченцето или родителите му. Сардж влезе, затвори вратата и отиде до някаква стая, в която имаше много разпилени по пода книги. Не си падаше много по четенето, но си спомни една книга, която майка му обичаше да му чете: нещо за някакво момиченце, което влязло в някаква дупка след един заек. Болното му коляно се удари в един стол и той си позволи да се отпусне на него. Скутър скочи в скута му и двамата заедно зачакаха в мрака.

На около петстотин метра от къщата на Хамънд Кърт Локет тъкмо влизаше в своята. Лявата страна на лицето му беше покрита с марля, а лентички лейкопласт придържаха превръзката с йод върху ожулените му ребра. Беше припаднал в каросерията на пикапа и се бе съвзел чак в клиниката, където усети, че мексиканецът го носи на рамо като чувал. Една сестра му беше ударила няколко обезболяващи инжекции и се беше погрижила за раните му, докато той непрекъснато бръщолевеше като луд за клането в Клуба на Боб Уайър. Сестрата беше извикала Ърли Макнийл да слуша и Кърт им разказа за полицаите и военните на шосе №67. Макнийл бе обещал да уведоми полковника и поиска да остави Кърт в някоя от стаите, но той не се съгласи. Силната миризма на дезинфекционни средства и спирт му напомняше много на „Кентъки Джент“ и на това как мозъкът на Хал Маккъчинс блестеше на светлината на лампата. От всичко това му се обръщаха червата.

Вече беше забелязал, че мотоциклета на Коди го няма. Момчето сигурно беше горе в жилищния блок. Тъмнината не му пречеше, но с усилие прекоси външната стая, защото непрекъснато му се привиждаше някакво черно и овъглено нещо с плющяща опашка. Успя да стигне до кухнята и започна да рови в едно чекмедже за свещи и кибрит. Намери едно парче от свещ и запали фитила. Пламъкът се усили и той видя, че на кутийката кибрит имаше реклама на Клуба на Боб Уайър.

Познаваше се, че Коди си беше идвал — една свещ бе сложена в чинийка на кухненския плот. Кърт отвори хладилника, извади бутилка гроздов сок и гаврътна няколкото глътки, които бяха останали на дъното. Още усещаше вкус на кръв в устата си, а двете празни ямки на избитите му зъби пулсираха в ритъма на сърцето му.