Робърт МакКамън - Стингър

В прозореца светнаха фарове и някаква кола спря до тази на Ванс. Фаровете угаснаха и една самотна фигура се приближи до вратата. Не беше нито Роудс, нито Гънистън. Те бяха тръгнали пеш. Селесте Престън влезе с нехайна походка, сякаш всичко — дори пукнатините в плочките — й принадлежеше. Седна на другия край на бара.

— Дай ми една бира с яйце.

— Да, мадам.

Сю извади една хладка бира от разтопения вече лед и отиде до хладилника за яйцето.

Погледът на Селесте обходи бара и накрая тя кимна към Ванс.

— Май си изпуснал времето си за лягане, а?

— Така е. — Беше твърде уморен, за да се заяжда с нея. — Все едно, нямаше да спя добре.

— Аз също. — Тя взе яйцето от Сю, счупи го в ръба на бара и го изпи наведнъж. После го прокара с продължително отпиване от бирата. — Дадох кръв преди няколко часа — обясни тя и избърса уста с опакото на ръката си. — Уинт казваше, че едно сурово яйце с бира е най-бързият начин да си възстановиш витамините.

— Както и да повърнеш — каза Ванс.

Тя гаврътна още бира, а Сю отиде да види старците отзад.

— Как така не си навън да защитаваш града, Ванс? Може би трябва да измъкнеш онова копеле от кораба му и да му стъпиш на врата?

Ванс извади пакета с цигарите от предния си джоб и запали една. Замисли се над въпросите й. Изпусна шумно малко дим, погледна я и каза:

— А ти защо не вземеш да си затвориш плювалника? — Бутилката спря, преди да стигне до устата й, и тя втренчи студените си очи в него. — Значи си една всемогъща кучка, която може да седи тук и да ми казва какво трябва да направя, така ли? И смяташ, че аз пет пари не давам за този град, а? Може да съм изпортил нещо — или пък много неща, — но винаги съм правил онова, което съм смятал за най-добро. Дори когато взимах пари от Кейд. По дяволите, какво друго би могло да задържи Пъкъл на повърхността, освен бизнеса на този малък негодник? — Усети, че кръвта беше нахлула в лицето му и сърцето блъскаше силно в гърдите му. — Жена ми мразеше всяка педя от този град и избяга с някакъв шофьор на камион, но аз останах. Имам двама сина, които тръгнаха с нея и ме познават дотолкова, колкото да ме напсуват по телефона, но аз останах. Всеки ден гълтам праха и ме псуват на два езика, но останах. Платил съм си БОРЧОВЕТЕ, благородна госпожо! — Той посочи с цигарата към нея. — За това не ми стой там в костюма си за езда, окичена с диамантени пръстени, и престани да дрънкаш, че не се грижа за този град!

И тогава каза нещо, което винаги бе знаел, но никога не се бе осмелил да признае:

— Той е всичко, което имам!

Селесте остана неподвижна известно време. После отпи от бирата и тихо остави бутилката на бара. Вдигна ръце и свали пръстените си.

— Фалшиви са. Продадох истинските. — Колеблива усмивка се появи на устните й. — Мисля, че си го заслужих, Ед. Повече смелост за истината ни е нужна тук, в това гробище. Какво ще кажеш да запаля от твоите?

Тя си взе бирата и се премести на две места от него.

Ед — помисли си той. За пръв път го наричаше на малко име. Плъзна пакета „Кемъл“ и запалката си към нея и тя ги хвана в шепи. После си запали цигара и всмукна от дима с истинско удоволствие.

— Ако ще умирам, поне да съм щастлива — каза Селесте.

— Няма да умираме. Ще се измъкнем от цялата тази работа.

— Ед, повече ми харесваш, когато говориш истината. — Тя завъртя пакета и запалката обратно към него.

Отвън се чу шум от мотор. Коди Локет изникна от дима и повдигна авиаторските си очила.

— Търся полковник Роудс — каза Коди на шерифа. — Той трябва да е тук.

— Да, и аз го чакам. Закъснява с десетина минути. — Не искаше да поглежда отново часовника си. — За какво ти е?

— Момиченцето е горе в Крепостта на ренегатите. Знаеш кого имам предвид — Дофин.

Ванс почти подскочи от стола.

— Сега ли? Тя е там сега, така ли?

— Да, господин Хамънд и жена му са с нея. Но къде е полковникът?

— Отиде с капитан Гънистън оттатък моста, в Бордъртаун. Предполагам, че още са там.

— Окей. Ще ида да ги потърся. Ако се появят тук, кажете им новината.

Коди отново сложи очилата и изтича навън при хондата. Качи се, запали и се отправи на изток по улица „Селесте“. Две неща му направиха впечатление: че шерифът безропотно беше приел заповед от него и че Селесте Престън седеше там. Той зави към моста и даде газ. Мотоциклетът изрева задавено и изчезна в дима.

Беше стигнал средата на моста, когато два фара пронизаха мъглата. Някаква кола идваше с бясна скорост от Бордъртаун и се движеше по средата на осевата линия. Коди и другият шофьор удариха спирачки едновременно и двете превозни средства завиха със скърцане и застанаха почти едно до друго. Двигателят на колата изхъхри и угасна.