Дейкър Стокър: Дракула — Немъртвият

Куинси спря да чете. Все повече хора се стичаха на север и той беше благодарен, че стълпотворението го отвлече от нравоучителните писания на баща му. Прелисти писмото. По дяволите! Тринайсет страници! Семейство Харкър бяха прочути с дългите си писма, но пък на масата им по време на вечеря беше съвсем тихо. Още една група хора притича покрай него.

— Какво става?

— Бесараб! — отвърна един мъж, без да спира. — Пристига! Тук е!

Бесараб? Куинси си спомни как преди няколко седмици прочете в „Льо Тон“, че великият Шекспиров актьор Бесараб, който се представяше само с едно име на афишите, ще играе в Париж. Беше забравил за това, макар винаги да бе мечтал да види световноизвестния актьор на сцената. Знаеше, че няма да успее да оправдае разходите за билета в отчетите, които всеки месец изпращаше на баща си. Беше го лъгал толкова много пъти, че той знаеше всичките му трикове.

Какъв късмет! Или може би съдбата бе решила Куинси да се озове на мястото, на което щеше да пристигне Бесараб? Изведнъж му стана леко, защото осъзна, че не актьорските му умения са прогонили зрителите от неговото представление. Просто бе победен от истинска звезда. Заряза реквизита и костюмите си при фонтана и хукна заедно с останалите, за да зърне великолепния Бесараб.

Куинси излезе от парка, пое по улица „Вожирар“ и се озова сред гъста тълпа. Всички вървяха към театър „Одеон“ — бяла сграда с римски колони на предното стълбище. Лунните лъчи огряваха металния надпис на фасадата и той сякаш светеше със собствена светлина.

Куинси се опита да се приближи към театъра, но се оказа заклещен в кръговото движение, притиснат към паметника на френския драматург Емил Ожие. Без да му мигне окото, се покачи на пиедестала, за да вижда по-добре.

Един автомобил „Бенц Туре“ обиколи кръговото движение и се отправи към фасадата на театъра. Чу се клаксон, шофьорът се опитваше да си проправи път през тълпата. Куинси се покатери още по-високо. Колата спря близо до стълбището и шофьорът слезе, за да отвори вратата на пътника си. Куинси се опитваше да стане актьор от две години и бе разбрал, че от времето на Шекспир насам всички смятат актьорите за развратници, пияници, проститутки и разбойници. А сега пред него стоеше актьор, към когото се отнасяха като към кралска особа. Сякаш цяла Франция се бе събрала да го посрещне.

Елегантният млад румънец излезе от колата и спря на стъпалото. Куинси веднага позна черната коса и изсечените черти на Бесараб от снимката в „Льо Тон“. Актьорът носеше наметало като на принц Едуард, но от боядисана в алено кожа. Беше много декадентско. Фоторепортерите чакаха с камери на триножници пред входа на театъра, за да запечатат първите мигове от пристигането му. Бесараб се обърна към тях, усмихна се и светкавиците им замигаха. След малко той слезе от стъпалото на колата и тръгна през тълпата с разперени ръце и вдигнати нагоре длани. Всички посягаха към него, за да го докоснат. Куинси се засмя, когато една жена докосна Бесараб по лакътя и припадна. Де да можеше и той предизвиква такава реакция у зрителите си…

Набитият Андре Антоан, театралният мениджър на „Одеон“, очакваше звездата на най-горното стъпало. До него стоеше мъж с камера, който започна да върти дръжката й като на латерна, когато Бесараб изкачи стълбите и се ръкува с мениджъра. До красивия Бесараб иначе приятното лице на Антоан изглеждаше съвсем безлично. Тълпата скандираше името на актьора. Куинси също бе завладян от силната еуфория и в един момент се усети, че подвиква заедно с всички: „Бесараб! Бесараб! Бесараб!“

„Нищо чудно, че хората го обожават“, помисли си Куинси. И той бе изпълнен със страхопочитание. Бесараб не бе казал още и дума, а владееше напълно множеството. А колко ли великолепен бе на сцената! Той можеше да влее много живот на Шекспировите слова.

Бесараб направи жест към Антоан и двамата влязоха в театъра. Хората се помотаха още малко отпред в очакване на повторната му поява. От сградата излезе един дребосък, който обяви, че касата ще е с удължено работно време и ще продава билети за представленията на „Ричард III“.

Тогава тълпата се втурна към вратата. Куинси се умърлуши. Сега вече нямаше да може да си го изкара от ума. Отчаяно искаше да види изпълнението на Бесараб, но не можеше да отдели и пукнат франк. Издръжката, която баща му отпускаше, едва покриваше насъщните му нужди. Нарочно беше изчислена така, че Куинси да не може да пилее пари за това, което Джонатан Харкър смяташе за прищевки. По дяволите! Какво е животът без театър?