Дейкър Стокър - Дракула — Немъртвият

Батори се пресегна към ботуша си и извади нож с извито острие. Сюард веднага го позна: медицински ланцет за ампутация.

Очите на младата жена се разшириха при вида на острието. С мълниеносно движение, което Сюард не можа да види добре, Батори разряза въжетата и превръзката на устата на пленницата и те паднаха на дъното на сандъка. После опря върха на ланцета под брадичката на момичето. Сюард стисна дръжката на сребърния си нож.

Вместо да я нарани, графинята използва насоченото острие, за да изведе внимателно девойката от сандъка. Сюард отпусна хватката си. Момичето докосна лицето и китките си, за да види дали ножът не я е наранил. Нямаше дори драскотина.

Графинята започна да обикаля младата жена и да оглежда облеклото й. Момичето носеше френска синьо-зелена вълнена рокля, която благоприлично я прикриваше от шията до петите. Обзе го гняв, когато си помисли какво вижда Батори в нея — красив пакет, който няма търпение да разопакова.

Момичето не помръдваше. Ланцетът мина през плата. Роклята и бельото паднаха на пода като парчета на пъзел, но нежната кожа остана непокътната. Девойката трескаво се опита да се прикрие, но не успя и накрая остана съвсем гола.

Батори я гледаше без да мига. Момичето трепереше от ужас и опита да се скрие в сенките, а жените в бяло се засмяха.

Сюард се премести на съседния прозорец, откъдето имаше по-добра видимост. Съзря Батори, която бе присвила очи. Трепкащата светлина на свещите се отразяваше в малкото златно кръстче на шията на девойката. Батори размаха ланцета толкова бързо, че Сюард дори се зачуди дали изобщо е помръднала. Кръстчето изтрака на мраморния под, върху него се свлече и скъсаната верижка. Момичето затаи дъх от изненада, а в основата на шията му проблесна капка кръв, като малък рубин. Жените в бяло се нахвърлиха върху нея като побеснели кучки.

— Пресвета Дево, Божия майко, закриляй я — прошепна Сюард. Видя ужасѐн как жените в бяло повдигнаха девойката и я увесиха за глезените на система от скрипци, закачена за тавана. Тъмнокосият демон подаде на Батори кожен камшик с девет върви. В края на всяка от вървите имаше метална кука. Алените устни на графинята се изкривиха в хладна усмивка, а мъртвешките й очи не можеха да се откъснат от единствената капка кръв, която се бе спуснала по гърдите на жертвата. С бързо движение на китката Батори удари камшика в плътта й и жадно се взря в потеклата кръв.

Сюард се извърна, но нямаше как да заглуши писъците. Стисна кръста на шията си, но и той не го утеши. Инстинктът му подсказваше да се втурне и да спаси бедното момиче, но това със сигурност щеше да е прибързано решение. Един старец не можеше да мери сили с тези трите. Щяха да го разкъсат на парчета.

Каквото и да видиш или почувстваш, нищо не бива да те отклонява от дълга. Това беше последното послание на Благодетеля. Сюард най-накрая събра смелост да погледне отново през прозореца, към извратената лудост в тази вила.

Батори не спираше да замахва в ритъм, вървите с метални накрайници свистяха във въздуха. Силата на всеки удар караше жертвата да се люлее като махало. От тялото й вече се лееха потоци кръв. Жените в бяло бяха легнали на пода под нея и с отворени усти ловяха безценните алени капки, които валяха като някакъв дъжд от ада.

Сюард знаеше, че става свидетел на истинска лудост. Когато слънцето изгрее, тези три същества ще лежат в ковчезите си заспали и уязвими и това щеше да е единствената му възможност да отърве света от злото, което представляваха. Щеше да прободе сърцата им със сребърно острие, да отреже главите им и да натъпче устите им с чесън, а после да изгори останките им.

Но въпреки това се измъчваше от вина, че стои безучастен, докато те изтезават нещастното момиче. Стисна ножа така силно, че между пръстите му потече кръв. Щом не можеше да спести болката на девойката, нека поне я сподели. Младата жена най-накрая притихна, но писъците й продължаваха да отекват зловещо в ума му и да му припомнят за втората смърт на Луси, за която самият той беше помогнал. Спомените се втурнаха отново в главата му: гневът от поругаването на гроба на любимата му; шокът, когато откри още топлото й нежно тяло, очевидно пълно с живот; гледката как Артър забива кола в сърцето й, докато съществото, в което се бе превърнала Луси, надаваше смразяващи писъци; и сълзите, които безмълвно изплака, докато тъпчеше устата й с чесън и запечатваше гробницата й за вечни времена. Но нито едно от тези чувства не беше така срамно, като това, което от години криеше дори от самия себе си — тайното задоволство, с което гледаше как Артър губи Луси. Щом той не можеше да я има, никой друг нямаше да я има. Ужасно чувство, заради което заслужаваше целия мрак, който по-късно се спусна над живота му. Тази последна мисия беше неговият акт на разкаяние.