Дейкър Стокър - Дракула — Немъртвият

Океани от любов, Луси.

Притисна любимия си часовник към сърцето, притвори очи и се замечта.

Случи се преди четвърт век. Сюард беше вдигнал същия часовник към светлината, за да прочете надписа. „Океани от любов, Луси“.

Тя беше с него. Жива.

— Не ти харесва — каза тя и изсумтя.

Не можеше да откъсне поглед от зелените й очи, искрящи като поляна през лятото. Луси имаше странния навик да гледа устните на говорещия и да се опитва да предугажда следващата дума още преди да е произнесена. Беше толкова жадна за живот. Усмивката й можеше да стопли и най-студеното сърце. В онзи пролетен ден тя седеше на градинската пейка, а Сюард гледаше възхитен как слънчевата светлина блести в червените й кичури, които танцуваха на лекия бриз и обвиваха лицето й като воал. Ароматът на свежи люляци се смесваше със соления морски дъх от пристанището на Уитби. Оттогава винаги когато помиришеше люляци, си спомняше за онзи красив и тъжен ден.

— Предполагам — каза Сюард, след като се покашля, за да събере сила да довърши, — че след като на картичката към подаръка си ме нарекла „скъп приятел“, а не „годеник“, си решила да не приемеш предложението ми за брак.

Луси извърна поглед и очите й се навлажниха. Хиляди неизречени думи увиснаха в настъпилата тишина.

— Исках да ти го кажа лично — проговори най-накрая тя и въздъхна. — Съгласих се да се омъжа за Артър.

Артър и Джак бяха приятели от деца, Сюард го обичаше като свой брат, но винаги му бе завиждал за лекотата, с която постигаше всичко. Беше красив и богат и никога в живота си не се бе тревожил или борил за нещо. Никой не му беше разбивал сърцето.

— Разбирам. — Гласът му прозвуча като скърцане.

— Наистина те обичам — прошепна Луси. — Но…

— Но не толкова, колкото обичаш Артър. — Разбира се, че не можеше да се състезава със заможния Артър Холмуд. Не беше и зашеметяващ като другия ухажор на Луси, тексасеца Куинси П. Морис.

— Прости ми — продължи той по-меко, притеснен да не я нарани. — Забравих къде ми е мястото.

Луси се протегна и го потупа по ръката, все едно погали домашния си любимец.

— Винаги ще съм до теб.

Сюард се стресна и се върна в настоящето. Да можеше поне още веднъж да надзърне в красивите очи на Луси… Когато за последно се взира в тях, в онази ужасна нощ в мавзолея, видя само болка и страдание. Споменът за писъците на умиращата Луси още го преследваше.

Сюард слезе от влака и тръгна в проливния дъжд из лабиринта от улички, между белите сгради на Марсилия, проклинайки късмета си. Походът му към истината го доведе на Френската ривиера през март, единствения дъждовен месец по тези места.

Докато се отдалечаваше от брега, хвърли поглед назад, към крепостта Сен Жан, която се издигаше като каменен страж на фона на индиговото небе над пристанището. След това се обърна и разгледа провансалския град, израснал около село на 2600 години. Навсякъде по улиците му имаше останки от гръцките и римските основатели. Сюард съжали, че се намира в този живописен рай по толкова зловеща причина. Макар че злото не за първи път се явяваше тук: през последния век морският град бе почернен от чума и пиратски набези.

Сюард спря. Пред него се издигаше типична двуетажна средиземноморска вила с големи дървени капаци и решетки от ковано желязо на прозорците. Зимната луна надничаше през дъждовните облаци и хвърляше драматични отблясъци по белите стени. Покривът бе покрит с червени теракотени керемиди. Те му напомняха за старите испански хасиенди, които преди много години бе видял в Тексас с Куинси П. Морис. Излъчването на къщата беше страховито и негостоприемно, това я отличаваше от другите богато декорирани вили по Френската ривиера. Изглеждаше мъртва. Сърцето му спря при мисълта, че може да е прекалено късно. Отново провери адреса. Точно тук беше.

Внезапно чу грохота на приближаващ по калдъръмените улици конски впряг. Скри се в лозето срещу къщата. По буйните сплетени лози нямаше грозде. Каляска, теглена от две прекрасни лъскави черни кобили, се понесе нагоре по хълма. Животните спряха без команда. Сюард вдигна очи и с изненада установи, че няма кочияш. Как беше възможно?

От каляската слезе едра фигура. Кобилите станаха нервни и изцвилиха извили назад вратове. След това поеха в идеален синхрон пред вцепенения поглед на Сюард.

Мистериозната фигура държеше бастун във високо вдигнатата си ръка в бяла ръкавица. Бръкна в джоба си с другата, извади ключ и внезапно замръзна, сякаш усети нещо нередно.