Дейкър Стокър - Дракула — Немъртвият

От този ден нататък с баща ти вече не знаехме покой. Живеехме в страх. Боя се, че вече не сме достатъчно силни, за да те защитим от злото.

Помни това, сине, ако искаш да оцелееш и победиш злото, което вече те преследва. Приеми истината, която ти разкривам на тези страници. Потърси дълбоко в душата си, както направихме някога с баща ти, и открий героя в себе си. Дракула е хитър и лукав враг. Не можеш да му избягаш, няма къде да се скриеш. Трябва да се изправиш срещу него и да се бориш.

Късмет, мили мой сине, и не се страхувай. Ако Ван Хелсинг е прав, вампирите са демони и Бог ще бъде на твоя страна в битката с тях.

Океани от любов, Луси.

Доктор Джак Сюард се взираше в надписа, докато мракът го поглъщаше. В този мрак го чакаше покой, нямаше режеща светлина, която да осветява жалките остатъци от живота му. Беше посветил години на битката с мрака. А сега той просто го обгръщаше.

Само през нощта Сюард намираше покой от спомените за Луси. Още сънуваше топлите й прегръдки. Връщаше се за миг в Лондон, в едно по-щастливо време, когато намери смисъл на съществуванието си в своите научни изследвания и в мястото си в обществото. Искаше да сподели този живот с Луси.

Ранният утринен шум от каруците на млекарите и продавачите на риба, както и потракването на превозните средства на другите търговци по калдъръмените парижки улици се втурнаха в съня на Сюард и грубо го върнаха в суровото настояще. Сюард се насили да отвори очи. Те бяха възпалени и го боляха. Докато фокусираше погледа си върху напукания таван на стаята в евтиния парижки хотел, в който живееше, той се замисли колко много се е променил животът му. Беше загубил мускулния си тонус и това го натъжаваше. Бицепсите му висяха, приличаха на муселинови торбички за чай, които току-що са извадили от чайника. Вените на ръцете му се преплитаха като реки върху стара географска карта. Беше бледа сянка на предишното си аз.

Молеше се за скорошна смърт. Беше завещал тялото си на науката, щяха да го използват за дисекция в неговия университет. Мисълта, че дори в смъртта си ще помага на бъдещите лекари и учени, му носеше утеха.

Спомни си за часовника, който стискаше в лявата си ръка. Обърна го. Шест и половина! За миг го обзе паника. По дяволите! Беше се успал. Изправи се с мъка на крака. Една стъклена спринцовка се изтърколи от нощното шкафче и се разби на мръсния дървен под. Малко кафяво шишенце с морфин се канеше да последва спринцовката, но Джак бързо сграбчи безценната течност и развърза умело кожения колан от бицепса си. Ръката му възстанови кръвообращението си, той пусна ръкава и събра краищата на оръфания си маншет със сребърно копче с монограм. Закопча догоре жилетката и облече сакото. „Уолингъм и синове“ бяха най-добрите шивачи в Лондон. „Суетата умира последна“, помисли си Сюард и се засмя горчиво.

Трябваше да побърза, ако искаше да хване влака. Къде беше адресът? Скри го на сигурно място. А сега, когато му трябваше, не можеше да се сети къде е. Преобърна сламения дюшек, погледна под клатещото се нощно шкафче, надникна под сандъците, който му служеха за столове. Преобърна цяла купчина стари вестникарски изрезки. Заглавията им показваха какво бе обсебило Сюард напоследък: мрачни статии за Джак Изкормвача. Снимки от аутопсиите на петте известни жертви. Обезобразени жени с разтворени крака, сякаш подканящи маниакалния убиец. Наричаха Изкормвача касапин на жени, но касапинът бе много по-милостив към животните. Сюард бе чел безброй пъти докладите от аутопсиите. Навсякъде около него като есенни листа бяха разхвърляни страници, амбалажна хартия и разкъсани кутии от кибрит, покрити със записки на теориите и идеите му.

Потта, която се стичаше от челото на Сюард, започна да пари кървясалите му очи. По дяволите , къде го остави? Благодетелят се беше изложил на огромен риск, за да му достави тази информация. Сюард не би понесъл мисълта да разочарова единствения човек, който все още му вярваше. Всички останали — семейство Харкър, семейство Холмуд — смятаха, че се е сбогувал със здравия разум. Сюард знаеше, че ако видят тази стая, ще се убедят напълно в това. Огледа излющената гипсова мазилка, която носеше следите от морфиновите му делириуми и налудничавите му прозрения, изписани с мастило, въглен, вино, дори със собствената му кръв. Лудостта едва ли някога е била толкова очевидна. Но той вярваше, че именно писанията по стените един ден ще докажат, че е бил с всичкия си.