Дейкър Стокър - Дракула — Немъртвият

— По дяволите! — промърмори Сюард.

Силуетът пред вратата вдигна глава, сякаш чу гласа на Сюард през шума на дъжда. Извърна се бавно към лозето. Сюард усети прилив на паника, но успя да се удържи. Облечената в ръкавица ръка посегна да вдигне кадифената шапка. Под нея се разпиляха разкошни черни кичури.

Сюард се вцепени. Това бе тя! Благодетелят беше прав. Графиня Елизабет Батори стоеше пред входа на вилата и изглеждаше точно като на портрета, рисуван преди триста години.

През небето се втурна светкавица и освети дъждовните капки, които заприличаха на скъпоценни камъни върху черното кадифе на нощта. Сюард знаеше, че трябва да си потърси подслон, но не можеше да помръдне. Стоеше като вцепенен и се взираше в екзотичната и опасна красавица пред него. Светлата й кожа контрастираше на гарвановочерната й коса. Графиня Батори се движеше с тихата грация на хищник. Студените й сини очи обходиха улицата, когато следващата светкавица отново освети земята. Тя се извърна към лозето и Сюард бързо се хвърли в калта, за да не го види.

Затаи дъх и се опита да не мърда, въпреки че краката му бяха изтръпнали. Отчаяно копнееше да погледне нагоре, но светкавицата щеше да освети лицето му и да го издаде, затова остана притиснат към земята. Носът му беше само на сантиметър от калта. Сякаш мина цяла вечност. Накрая си позволи да вдигне поглед. Очакваше да види Батори над себе си, като кобра готова за нападение. Но не я видя.

Потискайки надигащия се страх, Сюард се освободи от прегръдката на калта, но тогава се чу грозно пляскане. Очите му се стрелнаха наоколо. Трябваше да изчезва оттук, но преди това се налагаше да изчака кръвта да се върне в краката му. Чувстваше се като мокър чувал, прекалено големите дрехи му тежаха.

Вятърът изсвистя и го стресна. Сюард се обърна, но пак не видя никого. Събра цялата си решителност, пристъпи смело към каменната сграда и усети как босото му стъпало затъна в калта. Едната му обувка бе заседнала в локвата. Изруга тихо и се олюля, докато се опитваше да я обуе. Запрепъва се напред по подгизналата алея и се блъсна в една палма. Вдигаше ужасно много шум и се надяваше дъждът да го заглуши. Най-накрая стигна до дървото край вилата. Като ученик беше много добър в катеренето по дървета, но пет десетилетия по-късно едва ли можеше да се похвали с това. Нямаше избор. Пое дълбоко дъх и се набра на най-ниския клон.

От дървото успя да се прехвърли върху навеса над входа. Глинените керемиди бяха мокри и хлъзгави. Сюард запази равновесие, като се хвана за декоративното перило от ковано желязо. Огледа се, ужасѐн, че графиня Батори може да го наблюдава от някоя сянка как се прави на глупак. Над един от прозорците на втория етаж видя платнен навес и потърси защита в мрака под него. Остана там известно време, за да си поеме дъх. Ослуша се, но не чу нищо, освен ударите на дъждовните капки, които следваха ритъма на сърцето му. Надникна през прозореца и видя огромно помещение, което сигурно някога е било бална зала. Сега беше мъртво, мрачно и плашещо. Все едно надникна в музей нощем. Или още по-лошо… в гробница.

Мислите му бяха прекъснати от два искрящо бели силуета, които се движеха през балната зала. Плъзгаха се с лекота и май носеха нещо като сандък. Сюард реши, че е останал прекалено дълго на едно място и рискува да го забележат, затова се хвана за железния парапет, прехвърли се на следващия балкон и пое към друг прозорец.

Множество свещи и въглени в огнището пръскаха светлина на този етаж. Тя му стигна, за да разбере, че това, което беше взел за духове, са всъщност две красиви млади жени, облечени в прости бели рокли. Къде беше Батори? Сюард все още не можеше да преодолее ужаса, че тя е зад него.

Отвори се врата и сърцето му заби до пръсване. Графиня Батори влезе в балната зала. Сюард въздъхна с облекчение и се сви обратно в сянката.

Батори развърза наметалото си и го хвърли небрежно през рамо, разкривайки изваяната си фигура. Носеше сако, под което се виждаше риза с колосана яка и черна вратовръзка. Кройката на дрехите й подчертаваше сластните й женствени форми, които в същото време излъчваха и някаква мъжка сила.

Тя тръгна към другите жени.

— Сладки мои — поздрави ги тя. Във веселия й тон Сюард долови нещо много зловещо. Потръпна, когато Батори целуна страстно по устните жените в бяло. — Какво ми носите?

Русата жена счупи тежкия катинар на сандъка с голи ръце, нещо непосилно за толкова крехко същество. Вдигна капака със замах, като сервитьор, гордо представящ основното блюдо. Вътре имаше младо момиче — завързано, със запушена уста и очевидно изплашено до смърт.