Дейкър Стокър: Дракула — Немъртвият

Сред цялата тази бъркотия имаше откъсната страница от книга, забита на стената с ловджийска кама с костена дръжка и острие, изцапано със собствената му кръв. На хартията се виждаше портрет на елегантна красавица с гарвановочерна коса. Под картината имаше надпис: „Графиня Елизабет Батори, ок. 1582 г.“.

Разбира се, че го скри там! Смееше се на себе си, докато издърпваше ножа от стената. Взе страницата и я обърна. Там намери адреса на вила в Марсилия, записан със собствения му нечетлив почерк. Свали кръста, дървения кол и венеца от чесън, които висяха до портрета на Батори, и вдигна един сребърен нож от пода. Сложи всичко във фалшивото дъно на докторската си чанта и го покри със стандартните медицински принадлежности.

Влакът тръгна точно навреме от Лионската гара. Сюард го видя как потегля, докато плащаше билета си, и се втурна през изцапаната от наводненията сграда, за да настигне пухтящото метално чудовище, преди то да напусне седми коловоз. Успя да се качи на последния вагон, преди влакът да набере скорост. Сърцето му се изпълни с гордост, когато скочи безстрашно в движещия се вагон. Беше правил подобни неща в младостта си заедно с тексасеца Куинси П. Морис и стария си приятел Артър Холмуд. Младите не ценят младостта си. Усмихна се, като си спомни безразсъдните години на своята невинност… и невежество.

Седна в луксозния вагон-ресторант на движещия се на юг влак. Не беше достатъчно бърз. Погледна джобния си часовник — бяха минали само пет минути. Сюард се натъжи, че не може да убие времето, като пише в дневника си, нямаше как да си позволи този лукс. По разписание щеше да е в Марсилия след десет часа. Там най-накрая щеше да намери потвърждение на теориите си и ще докаже на всички, които го обругаваха, че не е побъркан и е прав.

Това щяха да са най-дългите десет часа в живота му.

— Billet, s’il vous plaît!1 1 Billet, s’il vous plaît! (фр.) — Билетите, моля! — Б.пр.

Сюард се ококори срещу кондуктора, който се бе надвесил над него със сериозно и нетърпеливо изражение.

— Простете — каза Сюард. Подаде билета си на кондуктора и придърпа шала си над скъсания джоб на гърдите си.

— Британец ли сте? — попита кондукторът със силен френски акцент.

— Ами да.

— Лекар? — И кондукторът кимна към медицинската чанта в краката му.

— Да.

Сивите очи на кондуктора внимателно го изучаваха. Дрипав мъж с вехт костюм и износени обувки. Изобщо не отговаряше на представата му за уважаван лекар.

— Може ли да видя какво има в чантата ви?

Стюард му подаде чантата, нямаше избор в тази ситуация. Кондукторът започна педантично да вади флаконите с лекарства и да чете етикетите им. Стъклениците подрънкваха, когато ги връщаше на мястото им. Сюард знаеше какво търси и се надяваше да не го намери.

— Морфин — обяви кондукторът толкова високо, че останалите пътници извърнаха очи, и вдигна кафявото шишенце.

— Понякога го предписвам като успокоително.

— Може ли да видя разрешителното ви?

Сюард затърси в джобовете си. Преди месец бе подписана Международната конвенция по опиатите, която забраняваше на лица без лекарски разрешителни да извършват внос, износ и търговия на едро и дребно с морфин. Търси дълго и когато най-накрая извади документа и го подаде на кондуктора, той вече се канеше да дръпне аварийната спирачка. Служителят разгледа намръщен разрешителното, след това се втренчи в билета. Обединеното кралство беше първата държава, която бе поставила снимки на паспортите. Но Сюард бе драстично отслабнал, след като се снима за своя. Косата му беше посивяла, а брадата — разчорлена и неподдържана. Човекът във влака нямаше нищо общо с този от снимката.

— Защо отивате в Марсилия, докторе?

— Имам пациент там.

— И от какво е болен?

— Нарцистично разстройство на личността.

— Qu’est-ce que c’est?2 2 Qu’est-ce que c’est? (фр.) — Какво е това? — Б.пр.

— Психологическа нестабилност, караща пациента да упражнява агресивен, автоеротичен, антисоциален и паразитен контрол над заобикалящите го. Освен това…

— Merci. — Кондукторът прекъсна Сюард с рязък жест и му подаде билета и документа. Обърна се към мъжете на съседната маса: — Billet, s’il vous plaît.

Джак Сюард въздъхна. Прибра документа в сакото си и пак погледна джобния си часовник — това се беше превърнало в нервен тик. Стори му се, че разпитът продължи часове, а бяха изминали само пет минути. Пусна щорите, за да предпази очите си от слънчевата светлина, и се облегна в тъмночервеното плюшено кресло.