Брам Стокър: Дракула

3 май. Бистриц. Тръгнахме от Мюнхен на първи май нощта и пристигнахме във Виена следващата утрин. Будапеща ми се стори прекрасно място, ако съдя по това, което видях от влака, и по впечатленията от разходката ми по улиците й, колкото и бегла да бе тя, тъй като се страхувах да се отдалечавам от гарата.

След падането на нощта бяхме вече в Клаузенбург, където пренощувах в хотел Роял. В Лондон, преди заминаването си, имах възможността да посетя Британския музей и потърсих в библиотеката му книги и карти, касаещи Трансилвания; бе ми дошло на ум, че едно предварително опознаване на страната ще ми бъде от полза в общуването с местен велможа. Открих, че областта, за която той споменаваше, се намира в крайизточните части и граничи с три държави — Трансилвания, Молдавия и Буковина — в сърцето на Карпатите, едно от най-дивите и малко познати места в Европа. В никоя карта или писание не можах да намеря точното местоположение на замъка на Дракула, но в замяна на това разбрах, че Бистриц, градът с пощенска служба, упоменат от графа, е доста известен. Ще впиша тук някои от своите впечатления, за да мога да подпомагам паметта си, когато разказвам на Мина за пътуването си.

От това, което успях да разбера, населението на Трансилвания се състои от 4 различни националности и се твърди, че тук като в някакъв имагинерен въртоп са се съсредоточили всички суеверия на света. Ако е така, пребиваването ми може да бъде много интересно. (Ще трябва да разпитам графа за всичко това.)

Въпреки, че леглото беше удобно, не спах добре, тъй като имах всякакви странни сънища. Безпокойството ми се дължеше може би на едно куче, което цяла нощ ви под прозореца ми, или пък на тежката и твърде пикантна храна, която ми поднесоха в хотела. На сутринта трябваше да бързам, за да хвана влака, но после се наложи да чакам повече от час в купето си, докато тръгнем. Колкото повече напредваме на изток толкова повече са неточни влаковете. Какви ли са в Китай?

Целия ден пътувах през един пейзаж, изпълнен с всякакви красоти и на всички гари виждах хора, облечени в най-разнообразни носии. Измежду тях най-чудновати бяха словаците, които като че бяха и най-диви. Носеха големи широкополи шапки, торбести и не особено чисти бели панталони, ленени ризи и възшироки кожени колани с медни обковки. Панталоните им потъваха във високи ботуши; и косата, и мустаците им бяха еднакво черни и дълги. Но ми бе казано, че са безобидни и дори нерядко природно плахи.

Смрачаваше се, когато пристигнах в Бистриц — стар и любопитен град. Граф Дракула ми бе дал указания да се настаня в странноприемница „Златната крона“, която за мое най-голямо удоволствие се оказа едно много старинно здание. Беше очевидно, че ме очакват, тъй като едва се бях доближил към вратата, когато една възрастна жена с ведро лице и селска носия излезе да ме посрещне и кимвайки с глава, ме попита:

— Хер англичанинът?

— Да, — отвърнах — аз съм Джонатан Харкър.

Усмихната, каза нещо на едно старче по риза, което влезе вътре, за да се върне тутакси, държейки писмо в ръка. То гласеше следното:

„Приятелю, добре дошъл в Карпатите. Очаквам ви с нетърпение. Наспете се хубаво тази нощ. В три часа сутринта пътната кола тръгва за Буковина; има едно място, запазено за вас. Щом пристигнете при прохода Борго, качете се на моя екипаж, който ще ви чака, за да ви откара до замъка ми. Надявам се, че пътуването ви от Лондон насам е било приятно и че ще прекарате добре в тези красиви земи. Искрено ваш Дракула“

4 май. Узнах, че съдържателят получил писмо от графа, в което последният му наредил да ми запази най-доброто място в пътната кола. Ала когато му поисках повече подробности за това, прояви сдържаност и се престори, че не разбира немски. Това не можеше да бъде вярно, тъй като до този момент ме бе разбирал превъзходно или поне бе отговарял на въпросите ми като че е така. Той и съпругата му, възрастната жена, която ме бе посрещнала, размениха погледи сякаш изпълнени със страх. Старецът промърмори, че парите е получил по пощата и че това е всичко, което знае. Когато заразпитвах, дали познават граф Дракула и дали биха могли да ми кажат нещо за замъка, двамата се прекръстиха, като отказаха да говорят, твърдейки, че не знаят нищо. Тъй като часът на заминаването ми наближаваше, нямах време да разпитвам други хора, при все че цялата тази мистерия започваше да ме безпокои.