Край нас се извисяваха високи дървета, които на места сплитаха клони отгоре ни, образувайки нещо като тунел; зад тях огромни скали продължаваха да ни пазят от напора на вятъра. Воят на вълците ставаше все по-близък и близък, като че ли ни заобикаляха отвсякъде. Отново ме обзе страх, който и този път бе споделян от конете. А водачът ни най-малко не се смути. Въртеше глава, оглеждайки се наляво — надясно. Колкото до мен, аз нищо не успявах да видя в тъмнината.
Неочаквано съзрях от лявата ни страна слаб син пламък. Кочияшът също го забеляза; спря веднага конете, скочи на земята и изчезна в мрака. Не знаех какво да правя, още повече, че воят на вълците се приближаваше. Ала кочияшът се върна внезапно и без да каже нито дума, подкара отново каретата. Предполагам, че след това трябва да съм заспал, сънувайки тази перипетия, защото тя като че се повтаряше безспир, подобно на ужасен кошмар. Единия път пламъкът се появи толкова наблизо, че дори в обкръжаващата ни тъмнина можех да наблюдавам движенията на водача. Той се насочи бързо в тази посока и след като събра няколко камъка, направи с тях някакъв отличителен знак. По едно време стана жертва на странна оптическа илюзия, когато се изправи между мен и пламъка, не ми го затули, и аз продължих да виждам през него призрачния отблясък. Стреснах се, но това бе само за миг, тъй като приех, че се касае за заблуждение на очите вследствие усилията ми да се взирам в мрака. След това за известно време нямаше сини пламъци и напредвахме бързо, придружени от вездесъщия вой на вълците, като че ли те ни следваха в движещ се кръг.
Накрая дойде един момент, в който кочияшът се отдалечи повече от обичайното от пътя и по време на отсъствието му конете започнаха да треперят и да цвилят ужасени. Не разбрах причината за това, още повече, че вълчият вой бе напълно секнал. Обаче много скоро под светлина на луната, която изплува измежду черните облаци. Видях, че каретата е обкръжена от глутница вълци; различих ясно белите им зъби, увисналите им езици, яките им дълги крака и възгрубата им козина. Сред злокобната тишина те изглеждаха сто пъти по-страховити, отколкото когато виеха. Бях вцепенен от страх; само щом лице в лице човек се сблъска с подобни ужаси, си дава сметка за реалните измерения на усещанията, пораждани от тях.
Ала изведнъж всички вълци завиха едновременно, сякаш луната упражни особено въздействие върху природата им. Конете пощръкляха, но живият пръстен на ужаса бе сключен отвсякъде. От своя страна аз започнах с викове да зова кочияша, като в същото време отчаяно заудрях по страните на каретата с надеждата, че шумът ще ги поразпръсне и по този начин човекът ще бъде улеснен в завръщането си. Не зная как го направи, но той се появи веднага до колата, издигайки повелителен глас. Докато вдигаше дългите си ръце, сякаш отмествайки невидима преграда вълците заотстъпваха. После един облак забули луната и отново потънахме в мрак.
Когато зрението ми се пригоди, видях, че кочияшът вече се катери по капрата, а вълците са изчезнали. Всичко беше толкова странно, че се страхувах да говоря или мърдам. Пътуването ни продължи по нагорнище, макар и понякога пътят ни да се спускаше за кратко време. Внезапно се дадох сметка, че кочияшът вкарва конете в двора на голям стар замък, от чиито високи и тъмни прозорци не излизаше никакъв светлинен лъч и чиито полусрутени зидове се очертаваха на фона на осветеното от луната небе.
Дневникът на Джонатан Харкър (продължение)
5 май. Трябва да съм бил заспал, защото иначе щях да забележа, че се приближаваме към едно толкова забележително място. Кочияшът спря каретата, скочи на земята и ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза; още веднъж ми направи впечатление изключителната му сила. След това той взе куфарите ми и ги остави до мен, който бях застанал до една голяма обкована врата. Аз останах там, а той скочи отново на капрата и потъна с каретата в една от сводестите и тъмни галерии.
Останах сам в тишината, без да зная какво да правя. Нямаше и следа от камбанка или чукче, а и не беше вероятно гласът ми да може да проникне през тези високи стени и черни прозорци. Безкрайно ми се стори времето, докато чаках, а ме връхлетяха и съмнения и опасения. На какво място и сред какви хора бях попаднал? В какво злокобно приключение се бях впуснал? Беше ли всичко това обичайно за живота на един адвокатски пълномощник, изпратен да даде отчет и разяснения на някакъв чужденец относно закупуването на имот в Лондон? Служител на адвокат! Мина няма да хареса тези думи. Аз също съм вече адвокат; получих правомощията си, преди да тръгна от Лондон след успешно издържан изпит. Започнах да се щипя и да си разтривам очите, за да проверя дали съм буден. Имах някаква надежда, че внезапно ще се събудя вкъщи и всичко това ще се окаже само един зловещ сън. Плътта ми реагира на проверката и трябваше да се примиря с факта, че действително се намирам в Карпатите. Оставаше ми само да призова търпението си и да чакам зазоряването.
Читать дальше