Брам Стокър: Дракула

— Няма никакъв екипаж тук. Тъй като никой не ви чака, защо не продължите до Буковина и не се върнете обратно утре или вдругиден? Като че ли по-добре е вдругиден.

Докато изричаше това, конете започнаха да цвилят и да се дърпат така, че едвам успя да ги обуздае. Сред хор от възклицания и прекръствания от страна на спътниците ми до нас внезапно спря една карета, теглена от четири великолепни черни коне. Караше я висок човек с тъмна брада; лицето му оставаше скрито от голяма черна шапка. Успях само да видя блестящите му очи, които ми се сториха червеникави, когато се обърна, за да говори с нашия колар.

— Тази нощ пристигаш рано, приятелю.

Заеквайки, коларят отвърна:

— Господин англичанинът бързаше.

— Затова, предполагам, искаше той да продължи към Буковина. Не можеш ме излъга, друже; зная много, а и коне те ми са бързи.

Казвайки тези думи, се усмихна и светлината на фенера падна върху сурово очертани възчервени устни, иззад които проблясваха остри зъби с белотата на слонова кост. Един от спътниците ми прошушна на друг стих от Бюргеровата „Ленора“, гласящ:

Denn die Todten reiten schnell

(Защото бързо пътува смъртта)

Странният кочияш очевидно го чу, тъй като вдигна поглед и усмивката му стана по-широка. Тогава пътникът извърна лице настрани, едновременно насочвайки напред показалец и малък пръст и кръстейки се.

— Подай багажа на господина — нареди водачът на каретата.

Куфарите ми с изключителна бързина бяха натоварени на другото превозно средство, след което и аз слязох от това, с което бях пътувал. Кочияшът ми помогна да се кача на каретата със стоманена захватка; силата му трябва да бе изключителна. Тръсна поводите, без да каже нито дума и навлязохме в мрачините на прохода. Поглеждайки назад, успях да различа под зрака на фенерите туловищата на конете на пътната кола и очертанията на силуетите на надвесилите се от нея неотдавнашни мои спътници, правещи кръстни знаци. Сетне коларят шибна конете и те се отдалечиха по посока на Буковина. Докато се стопяваха сенките на нощта, усетих, че ме обгръща странен хлад и едно ужасно чувство на самота; в този момент върху раменете ми бе хвърлено едно наметало, а върху коленете — одеяло и водачът ми каза на превъзходен немски:

— Нощта е студена, майн хер, и моят господар, графът, ми нареди да се грижа за вас. Под седалката има бутилка сливовица, в случай, че ви се прииска да пийнете една глътка.

Нямах желание да пия, но бе някак си успокояващо да зная, че можех да го сторя, ако пожелая. Чувствах се странно, а и поизплашен. Помислих си, че ако в този миг ми се представеше друга алтернатива, щях да я предпочета, вместо да продължа това нощно пътуване към неизвестното. Каретата се движеше с равномерен ход и в права линия, докато не направи пълен завой и продължи по друг прав път. Стори ми се, че минаваме през едни и същи места; за да се уверя, взех като ориентир една издатина в скалата и по този начин открих, че предположението ми е вярно. Усещах изкушението да попитам водача при това положение, ако забавянето бе умишлено, то всяко възражение от моя страна щеше да бъде безсмислено. Все пак от време на време ме обхващаше любопитство да узная колко време се бе изминало. Така, че се реших да запаля клечка кибрит, за да погледна часовника си; оставаха няколко минути до полунощ. Това силно ме впечатли, понеже всеобщото суеверие, свързано с полунощ, като че ли бе задействувало и у мене под влияние на последните ми преживявания. Не ми оставаше нищо друго, освен да бъда в очакване, съпроводено от чувство на болезнена напрегнатост.

Тогава откъм нещо като едва различима далечна плевня се чу вълчи вой — протяжен и мъчителен стон, сякаш породен от страх. Един подир друг още вълци подеха същия звук, докато заедно с вятъра, който започна да духа в прохода, не заприижда от вси страни единогласен вопъл, идващ през нощното тъмнило от всевъобразими далнини. Воят оказваше сходно въздействие върху ми и върху конете; аз изпитвах желанието да сляза и да хукна, а те лудешки се мятаха настрани. На кочияша му се наложи да употреби цялата си огромна сила, за да ги обуздае донякъде. При все това слухът ми привикна към звука, а добичетата се успокоиха дотолкова, че той можа да слезе и да застане пред тях, за да ги гали и да им говори усмирително. След това зае отново седалката си и потеглихме с голяма скорост. Сега обаче, стигайки до другия край на прохода, внезапно завихме, за да поемем по един тесен път вдясно.