Брам Стокър: Дракула

Вече се готвех да напусна странноприемницата, когато старицата нахълта в стаята ми, за да ми каже по твърде истеричен начин:

— Непременно ли трябва да тръгнете, млади господине?

Беше толкова възбудена, че смесваше и без това оскъдния си немски с някакви други езици; Обясних й, че наистина трябва веднага да се отправям на път, защото имам важни делови работи за уреждане. Тогава тя ми зададе друг въпрос:

— Знаете ли какъв ден е днес?

— Разбира се. Четвърти май — отвърнах.

— Зная — поклати глава тя — но знаете ли какъв ден е днес?

Казах й, че не я разбирам и тя продължи:

— Днес е навечерието на празника на свети Георги. Не ви ли е известно, че когато часовникът бие полунощ, излизат всички зли сили? Знаете ли къде и към какво отивате?

Беше толкова угнетена, че се опитах да я ободря, но безуспешно. Накрая падна на колене и ме замоли да не тръгвам или поне да отложа пътуването си с ден-два. Въпреки че всичко това беше смехотворно, отново се почувствах изпълнен с неспокойствие. Но така или иначе, имах работа да върша и не можех да си позволя каквото и да е забавяне или отклонение. Тъй че се опитах да вдигна жената, казвайки й с колкото се може по-убедителна сериозност, че й благодаря за загрижеността, но не трябва да изпълня задълженията си, без да позволявам нещо да възпрепятства това. Тогава тя стана, избърса си очите, свали разпятието, което висеше на врата й, и ми го подаде. Тъй като се поколебах дали да го взема, тя ми го окачи на врата и излезе от стаята. Пиша тази част от дневника си, докато чакам пътната кола, която, разбира се, закъснява, а разпятието е на гърдите ми. Не зная дали е от страховете на тази добра жена или от злокобните поверия из тези места, но не се радвам на обичайното си душевно спокойствие. Ако тази тетрадка стигне до ръцете на Мина преди мен, то нека й предаде моето последно сбогом. Пътната кола пристигна!

5 май. Замъкът. Качих се на колата; коларят все още не бе заел мястото си, а продължаваше да разговаря със съдържателката. Беше очевидно, че разговарят за мен, защото от време на време ме поглеждаха, а няколко човека, които бяха седнали на една пейка до вратата на странноприемницата, се приближиха да слушат, после ме заоглеждаха със съжаление. Можах да чуя различни думи, които се повтаряха често. Думи странни, понеже групата бе съставена от хора от различни националности. Тогава извадих полиглотския си речник от куфара и ги потърсих. Оказаха се не много утешителни, тъй като между тях фигурираха „Ордог“ — Сатана; „покол“ — ад; „стрегоика“ — вещица; „вролог“ и „влкос-лак“; едната словашка, другата сръбска дума, означаващи едно и също: вампир. (Ще разпитам графа за тези суеверия.)

Когато потеглихме, насъбралото се множество започна да прави кръстни знаци, като в същото време някои насочваха „рога“ с показалец и малък пръст към мен. След известни затруднения успях да накарам един от спътниците си да ми обясни какво е значението на този жест; отначало той се опъваше, но сетне ми каза, че е нещо като заклинание срещу лоши очи. Това никак не ми хареса, имайки предвид, че предприемам пътуване към непознато място, за да се срещна с непознат човек. Всички изглеждаха едновременно така любезни, нажалени и мили, че се трогнах.

Бързо забравих страховете си пред красотите на пейзажа, въпреки че може би ако разбирах езика или по-скоро езиците на моите спътници, нямаше да може да загърбя така лесно тези страхове. Пътувахме през целия ден, който се изниза бързо, и много скоро ни заобгръщаха първите сенки на нощта. Разминавахме се с чехи и словаци в живописни одежди и отбелязах, че повечето от тях страдат от базедова болест. Множество кръстове стърчаха по протежение на пътя и моите спътници се кръстеха, като минавахме край тях. Коларят бе подкарал конете бясно, ако и състоянието на друма да бе плачевно поради снежната виелица. Но понякога хълмовете бяха толкова стръмни, че колкото и да бяха налагани, животните теглеха бавно и мъчително. Изразих желание да сляза и да походя малко пеша, та дано ги пооблекча, както правим при такива случаи в Англия, но коларят не ми позволи.

— Не, не! — възкликна. — Не бива да ходите тук; вълците са твърде свирепи. — И сетне, малко шеговито, търсейки да предизвика одобрителни усмивки от страна на останалите, добави: — Така или иначе, може да си имате някои затруднения във връзка с това, преди да си легнете.

Единственото спиране, което той си позволи, бе, за да запали фенерите. Когато се стъмни, като че ли някакво възбуждение обхвана пътниците, които започнаха да му говорят един през друг, молейки го да увеличи скоростта. Коларят безмилостно зашиба конете, подканвайки ги в същото време със силни викове. По едно време сред тъма, та пред нас съзрях сивкав проблясък, като да имаше процеп сред хълмовете. Възбудата на пътниците нарасна; пътната кола продължаваше бесния си устрем, поклащайки се като лодка сред бурно море. Наложи се да се хвана здраво, търсейки опора, и имах чувството, че летим по пътя, кой то сега бе станал равен. Планините като че ли ни запритискаха от двете страни, накланяйки се върху нас, навлизахме в прохода Борго. Един след друг моите спътници започнаха да ми поднасят най-различни подаръци като придружаваха това ту с любезна дума, ту с благословия, а също и с онези предпазни движения, които бях видял пред странноприемницата в Бистриц: кръстния знак и предварването от „лошо око“. Докато напредвахме със същата скорост, коларят се наклони напред, а пътниците се надвесиха през прозорците от двете страни, тревожно взирайки се в тъмнината. Беше очевидно, че очакват да се случи нещо, но въпреки че заразпитвах, никой не пожела да ми даде и най-малкото обяснение. Това състояние на тревожна напрегнатост продължи известно време и накрая видяхме пред нас проходът да се разкрива откъм източната му страна. Сега аз също се бях надвесил навън, търсейки с поглед екипажът, който трябваше да ме откара при графа. Всеки миг очаквах да видя отблясъците на фенерите на колата, ала мракът беше пълен. Пътниците се изтегнаха отново на местата си с въздишки на облекчение, които прозвучаха като подигравка спрямо собственото ми разочарование. Бях се замислил вече какво да предприема, когато коларят погледна часовника си и каза на другите нещо, което едва успях да дочуя, толкова тихо го направи. Стори ми се, че разбрах нещо от рода на: „пристигнахме един час по-рано.“ След това се обърна към мен, възкликвайки на един немски, по-лош и от моя: