Дейкър Стокър - Дракула — Немъртвият

Просъскване. Димна завеса. След това във въздуха избухнаха пламъци. Газените лампи наоколо вдигаха допълнителен шум. Малката тълпа, събрана в Люксембургската градина, затаи дъх.

Куинси Харкър бе обърнат с гръб към публиката, но изобретателността му го изпълваше с гордост. Отметна рязко глава, усмихна се, след това хвърли бомбето и го замени с островърха шапка, залепи си изкуствена брадичка, преметна наметало през раменете и с добре отработено движение скочи на ръба на Фонтана на Медичите. Това беше идеалното място за моноспектакъла „Фауст“, тъй като Медичите са били видна флорентинска фамилия, покровителствала авангардните артисти. За тях се говореше, че са сключили сделка с Дявола. Куинси се чувстваше съвсем на място на импровизираната сцена, наслаждаваше се не само на изпълнението си, но и на изобретателността си.

Това, което направи, беше известно като „шапография“ — смяна на шапките за преминаване от един образ в друг. Добре позната, но рядко използвана техника, защото изискваше големи умения и се практикуваше само от най-талантливите актьори… или най-самоуверените.

Куинси се скри в призрачната сянка на фонтана, за да подсили зловещия ефект, разпери наметалото си, наклони се заплашително и изрева с дрезгав глас, като от отвъдното:

— Какво от мене искаш, Фауст?

После млъкна в очакване на аплодисменти. Но такива нямаше. Странно. Вдигна очи и разбра какво разсейва зрителите му. Вниманието им бе привлечено от нещо в северния край на парка. Опита се да не позволи на това моментно събитие да го разконцентрира. Знаеше, че талантът му ще издържи на предизвикателството. Беше играл тази роля в Лондонския хиподрум 4 4 Сграда на ъгъла на Черинг Крос Роуд и Лечестър Скуеър в Уестминстър в британската столица. Построена е през 1900 година и е предназначена за театрални представления, вариететни спектакли и атракции с животни. — Б.пр. и беше толкова добър, че успя да се уреди да е втори, след Чарли Чаплин — майстора на комедията. Говореше се, че Чаплин се кани да напусне Лондон и да си търси късмета в Америка. Куинси се надяваше да заеме неговото място в афиша. Но властният му баща Джонатан Харкър уби всичките му мечти, като подкупи мениджъра и прати сина си в Париж, в затвор без решетки — да учи право в Сорбоната.

Куинси бе обзет от паника, когато рехавата му публика започна да се отправя към бъркотията в северния край на парка. Провери дали изкуствената му брада е добре залепена и бързо изстреля един от монолозите на Мефистофел, докато слизаше по стъпалата на фонтана, в отчаян опит да си върне вниманието на зрителите.

— „На Луцифер смирен слуга съм аз, на теб не мога да отдавам почит, единствено във неговата власт е да реши какво със теб да сторим!“

За миг му се стори, че силата на изпълнението му ще успее да завладее публиката отново, но загуби всякаква надежда, когато се подхлъзна на мокър камък и се просна по задник. Избухна смях и последният зрител напусна представлението.

Куинси удари с юмрук по земята и свали със замах фалшивата брада. Беше благодарен, че на почтената възраст от двайсет и пет години още няма бакенбарди. Тогава чу познатия му присмехулен кикот. Най-голямата природна грешка, Брейтуейт Лоуъри, съквартирантът му от студентската квартира в Сорбоната. Какво прави тук? Този дръвник не разбира нищо от изкуство.

Брейтуейт надникна над очилата си към няколкото дребни монети, които публиката небрежно бе хвърлила на калдъръма.

— Ти не си с всичкия си. Знаеш ли колко печели днес един адвокат, Харкър?

— Не ми пука за парите.

— Защото си роден в богатство. Аз съм потомък на рибари от Йоркшир. Налага ми се да печеля пари.

Само ако Брейтуейт знаеше от какво се бе отказал Куинси, за да получи финансовата подкрепа на семейството си.

— Какво искаш? — попита Куинси, докато събираше приходите си.

— Имаш поща. Ново писмо от баща ти — отвърна Брейтуейт с отровна усмивка. Гадината обичаше да гледа как Куинси страда, докато чете поредното конско от родителя си.

— Знаеш ли какво харесвам в теб, Брейтуейт?

— Представа си нямам.

— Нито пък аз — отвърна Куинси, издърпа рязко плика от ръката му и му махна да се разкара.

Писмо от Джонатан Харкър, Ексетър

До господин Куинси Харкър

Сорбоната, Париж

29 февруари 1912 година

Скъпи сине,

Получих обезпокоителни вести за твоя напредък в учението — или по-скоро за липсата на такъв. Уведомиха ме, че отново си започнал да посвещаваш прекалено много време на извънкласни дейности. Въпреки че не си се прибирал у дома през последните три години, факт, който наранява дълбоко мен и скъпата ти майка, се налага да ти припомня, че аз плащам за образованието и квартирата ти. Ако те скъсат и този семестър, дори моите връзки няма да успеят да предотвратят изключването ти. Разбира се, това ще означава незабавно спиране на издръжката ти и…