Стивън Кинг: Малко след залеза

Грънуолд поклати глава. От рядката му коса и гъстите му вежди изхвърчаха капки вода.

— Тогава просто не мърдай от тук! — каза Къртис. — Стой тук и слушай! Това май няма да ни е нужно, нали? — Пъхна ръката си под крака на Грънуолд. Той трепна и изскимтя. Къртис улови сешоара и го метна назад през рамото си. Уредът се изтъркаля под някакъв стол.

— Скоро ще си тръгна — каза Къртис. — Връщам се вкъщи. Ти, ако искаш, отиди да гледаш залеза. Искаш ли?

Грънуолд поклати глава.

— Не? Изненадваш ме. Мисля, че вече си видял най-хубавите залези, съседе. Мисля, че хубавите дни вече са зад теб, и затова те оставям да живееш. А знаеш ли каква е иронията в цялата тази работа? Ако ме беше оставил на мира, щеше да получиш каквото искаше. Защото аз вече бях заключен в кенеф и дори не знаех това. Не е ли странно?

Грънуолд не отговори, само го погледна с уплашените си очи. С уплашените си и изпълнени с болка очи. Къртис вероятно щеше да изпита съжаление към него, ако споменът за тоалетната не беше толкова ярък. Зяпналият капак на тоалетната. Лайното, което падна в скута му.

— Отговори ми, иначе отново ще се гмурнеш!

— Странно е — изръмжа Грънуолд, а след това започна да кашля.

Къртис го изчака търпеливо. Вече не се усмихваше.

— Да, така е — каза. — Странно е. Цялата тази работа изглежда странна, ако я погледнеш под правилния ъгъл. Аз мисля, че го направих.

Той се изправи и излезе от ваната, осъзнавайки, че се движи с лекота, която Шибаняка вече не притежаваше. Под верандата имаше шкаф. Там намери кърпи. Взе една от тях и започна да се подсушава.

— Виж какво. Можеш да се обадиш в полицията и да кажеш, че съм се опитал да те удавя във ваната. Ако го направиш обаче, всичко ще излезе наяве. Ще прекараш остатъка от живота си по съдилищата, а ще трябва да се справяш и с другите си проблеми. Ако се откажеш, нещата ще се уравновесят. Уредът ще е занулен. С тази разлика, че аз ще те наблюдавам как гниеш. Един ден ти ще миришеш като тоалетната, в която ме заключи. На хората ще им мирише на кенеф, а и ти самият ще усещаш миризмата.

— Преди това ще се самоубия — изсумтя Грънуолд.

Къртис отново обличаше работния комбинезон. Тази дреха му харесваше. Изглеждаше му подходяща за човек, който седи пред компютъра и следи цените на акциите. Може би щеше да отиде в близкия супермаркет и да си купи пет-шест бройки. Новият, необременен психически Къртис Джонсън — човек, който не се срамува да носи работни дрехи.

Докато наместваше втората презрамка, се поколеба за момент.

— Можеш да го направиш, та нали имаш пистолет. Онзи големият. — След като се облече, се надвеси над Грънуолд. Болният мъж продължаваше да седи във ваната и да гледа стреснато. — Това също ще е приемливо. Може би ще събереш кураж, но когато става въпрос за такова нещо… знае ли човек. Във всеки случай аз ще се ослушвам много внимателно за изстрел.

Къртис си тръгна. Не мина през задния двор, а излезе на пътя. Ако завиеше наляво, пътят щеше да го отведе право вкъщи, но той зави надясно — към брега. За пръв път след смъртта на Бетси му се прииска да види залеза.

Два дена по-късно, докато седеше пред компютъра и следеше с интерес котировките на „Дженерал Илектрик“, чу силен гръм. Не беше включил уредбата, така че звукът беше съвсем ясен и чист. Той остана на мястото си. Ослушваше се, а главата му беше леко наклонена на една страна. Нямаше да последва втори изстрел.

Ние вещиците ги знаем тези работи.

Госпожа Уилсън влетя в кабинета, държейки кърпа в едната си ръка.

— Това приличаше на изстрел — каза тя.

— А може и да е изгърмяло гърнето на някой автомобил — отговори й той с усмивка на уста. След премеждието в Дъркин Гроув, често се усмихваше. Помисли си, че сегашната му усмивка не е същата като тази от ерата на Бетси.

По-добре такава усмивка, отколкото никаква. Нали така?

Госпожа Уилсън го гледаше недоверчиво.

— Ами… сигурно. — Тя се насочи към вратата.

— Госпожо Уилсън.

Тя се обърна.

— Ще напуснете ли работа, ако си взема друго куче? Малко кученце?

— Да напусна заради някакво пале? Ще ти трябва огромен пес, за да ме изпъдиш.

— Те имат склонност да ръфат каквото им попадне, нали разбирате. А и невинаги… — Той замълча за момент, представяйки си мрачната утроба на резервоара. Адът.

Госпожа Уилсън гледаше любопитно към него.

— Те не използват винаги тоалетната — довърши Къртис.

— Щом човек ги приучи, те обикновено не правят бели — каза тя. — Особено когато климатът е топъл като тукашния. А и ти имаш нужда от другарче, господин Джонсън. Напоследък… да си кажа правичката, се тревожех малко за теб.