Стивън Кинг - Малко след залеза

Къртис можеше да се обади в полицията, но чувстваше, че това удоволствие изобщо не е достатъчно, не и след всичко, което беше преживял. Изобщо не беше достатъчно.

— Вещиците не се обаждат в полицията — каза той. — Не и ние… гейовете.

Скутерът беше там, където го беше оставил, но Къртис все още не искаше да тръгва. Поради една-единствена причина — много хора щяха да видят лайнян човек, яхнал веспа грантуризмо. Не смяташе, че някой от тях ще се обади на ченгетата… но щяха да се смеят. Къртис не искаше да го виждат и не искаше да му се смеят. Дори и зад гърба му.

А освен това беше уморен. Никога не се беше чувствал толкова уморен. Той легна на кушетката и подложи едната от възглавниците под главата си. Беше оставил вратата на фургона отворена и лекият ветрец полъхваше, галейки мръсната му кожа с нежните си пръсти. Сега той не носеше нищо друго освен работния комбинезон. Преди да го навлече беше махнал мръсните гащи и чорапа.

Изобщо не усещам миризмата си. Не е ли удивително това.

След това заспа дълбоко. Сънува как Бетси му носи дистанционното. Плочките на нашийника й подрънкваха. Той взе дистанционното от устата й, а когато го насочи към телевизора, видя, че Шибаняка наднича през прозореца.

Къртис се събуди след четири часа. Потеше се. Целият се беше схванал. Отвън изтрещя гръмотевица, която оповести приближаването на следобедната буря. Той се дотътри до вратата и заслиза по стълбите. Странично, като болен от артрит старец. Така и се чувстваше — като болен от артрит старец. След това седна на земята. Поглеждаше ту към притъмняващото небе, ту към тоалетната, от която се беше измъкнал.

Когато заваля, съблече комбинезона и го хвърли във фургона, за да не се намокри. Гол под дъжда, той гледаше нагоре и се усмихваше. Усмивката му не потрепна дори когато една гръмотевица изтрещя наблизо. Толкова близо, че въздухът се изпълни с миризма на озон. Чувстваше се в безопасност.

Студеният дъжд отми част от мръсотията, а когато започна да спира, Къртис с бавни крачки се върна във фургона. След като се подсуши, отново навлече комбинезона. Лъчите на следобедното слънце започнаха да се промъкват през разкъсаните облаци. Той бавно се изкачи по хълма и стигна мястото, на което беше паркирана веспата. Държеше ключа в дясната си ръка. Плочката на Бетси, вече доста надраскана и очукана, беше притисната между палеца и показалеца му.

Веспата не беше свикнала да я оставят под дъжда, но тъй като беше добро добиче, при втория опит запали. Двигателят й започна да пърпори по обичайния добродушен начин. Къртис я възседна бос и гологлав, приличащ на палав дух. Той се отправи към остров Търтъл. Вятърът рошеше мръсната му коса и издуваше крачолите на работния комбинезон. По пътя не срещна почти никакви коли. Мина по главния път, без никой да го забележи.

Помисли си, че няма да е зле да изпие няколко аспирина, преди да отиде при Грънуолд, но се чувстваше прекрасно.

В седем часа вечерта от следобедната буря нямаше и следа. След около час обитателите на остров Търтъл щяха да се съберат на брега, за да гледат залеза. Очакваше се и Грънуолд да е сред тях. Засега обаче той лежеше с притворени очи във ваната на двора. До ръката му имаше чаша джин с тоник. Беше взел обезболяващо, преди да влезе във ваната, знаеше, че то ще му е от полза, когато дойдеше време за кратката разходка до брега. Той обаче беше дълбоко удовлетворен, така че почти нямаше нужда от обезболяващи. Това вероятно щеше да се промени, но засега се чувстваше прекрасно. Да, беше фалирал, но имаше достатъчно заделени пари. Щяха да му стигнат, колкото и време да му оставаше. Най-важното — той се беше погрижил за педераста — за този, който беше виновен за всичко. Гадната вещица беше м…

— Здравей, Грънуолд! Здравей, Шибаняко!

Очите на Грънуолд рязко се отвориха. Един тъмен силует стоеше между него и залязващото слънце. Сякаш беше изрязан от черна хартия. Или от траурен креп. Приличаше на Джонсън, но нямаше как да е той. Джонсън беше заключен в съборената тоалетна. Той или беше мъртъв, или умираше. Освен това мазен тип като него, който винаги се контеше, не би облякъл работни дрехи. Това беше сън, нямаше как да не е. Но…

— Буден ли си? Добре. Трябваш ми буден.

— Джонсън? — с мъка успя да прошепне Грънуолд. — Не си ти, нали? — Точно в този момент тъмната фигура помръдна и слънчевите лъчи осветиха едно разранено лице. Грънуолд се убеди, че това е съседът му. А какво държеше той в ръката си?