Стивън Кинг - Малко след залеза

Той кимна.

— Да, бях затънал до гуша в лайна, така да се каже. — Той се засмя, но когато видя изражението й, спря да се смее. — Извинете ме.

Тя го перна с кърпата, за да му покаже, че е извинен.

— Не чистокръвно този път. От приют. Някое изоставено, изтормозено животинче.

— Прекрасна идея — каза тя. — Как само ще припка наоколо.

— Чудесно.

— Наистина ли мислиш, че е било гърне на кола.

Къртис се облегна назад и се престори, че мисли. — Вероятно, но нали знаете, че господин Грънуолд е много болен. — Зашепна: — Рак.

— О, Господи! — възкликна госпожа Уилсън.

Къртис кимна.

— Не мислиш, че би могъл?…

Цифрите на екрана бяха изместени от скрийнсейвъра — пейзажи от остров Търтъл. Къртис стана, отиде до госпожа Уилсън и взе кърпата от ръката й.

— Не, не мисля, но няма да е зле да отидем да проверим. Все пак сме съседи.

Някои твърдят, че подобни бележки са излишни (в най-добрия случай) и вредни (в най-лошия). Аргументът им е, че разкази, които се нуждаят от обяснения, вероятно не струват. Донякъде ги подкрепям и поради тази причина сложих малката притурка в края на сборника (по този начин избегнах и досадните обвинения в позьорство, най-често отправяни към моя милост именно от позьори). Включвам бележките само защото мнозина читатели ги харесват. Интересуват се каква е причината да бъде написан всеки разказ или какво е мислел авторът, докато го е съчинявал. Не е задължително писателят да има отговор на тези въпроси, обаче може да предложи някои хрумки, които представляват (или не представляват) интерес.

Може би този разказ не е най-добрият в сборника, но аз много си го харесвам, понеже бележи нов етап в творчеството ми… поне по отношение на разказите. Повечето творби в „Малко след залеза“ съчиних след „Уила“ и сравнително бързо (отнеха ми по-малко от две години). Колкото до самия разказ… хубавото на фантазията е, че дава възможност на писателите да теоретизират какво ще се случи (или няма да се случи), след като се отърсим от тленната си обвивка. Сборникът съдържа два разказа от този род — вторият е „“Ню Йорк Таймс" със специално намаление". Възпитан съм като методист и макар отдавна да отхвърлих „организираната“ религия и повечето й закостенели твърдения, продължавам да се придържам към основната й идея, според която хората по един или друг начин остават живи след смъртта. Трудно ми е да повярвам, че такива сложни и понякога прекрасни същества в крайна сметка биват похабени, захвърлени като боклуци край пътя. (А може би просто не искам да го повярвам.) В какво ли се изразява животът след смъртта? Налага се да почакам, за да разбера. Предполагам, че ние, хората, ще сме объркани и не особено склонни да приемем новото си състояние. Силно се надявам, че любовта оцелява дори след смъртта (романтик съм, ако щете ме дайте под съд, мамка му). Ако наистина е така, тази любов ще е заблудена и объркана… и мъничко тъжна. Помисля ли си едновременно за любов и тъга, веднага си пускам кънтримузика: Джордж Стрейт, Мери Стюарт… и „Дерайлиралите“. Последните, разбира се, са герои в този разказ и според мен им предстои безкрайно дълго участие.

През повечето месеци от годината със съпругата ми вече живеем във Флорида близо до бариерните острови край Мексиканския залив. Наблизо има големи къщи сред разкошни имения; някои са стари и изискани, други — кичозни мастодонти на новобогаташи. Преди няколко години с мой приятел се разхождахме из един от тези острови. Той посочи поредния мастодонт и каза:

— Представи си, повечето са необитаеми шест, дори седем месеца в годината!

Представих си… и си помислих, че от това подмятане ще излезе чудесен разказ. Сюжетът беше простичък — някакъв гаден тип преследва момиче по пуст бряг. „Само че — казах си, — като начало момичето трябва да бяга от друго.“ Обаче рано или късно дори на най-бързите бегачи се налага да се опълчат на противника си и да се преборят с него.

За този разказ мога да кажа само едно, понеже е единственото, което знам (и може би единственото, което има значение): сюжетът ми хрумна насън. Написах го на един дъх, понеже в общи линии пренесох на хартия историята, разказана от подсъзнанието ми. В настоящия сборник има още един подобен разказ, обаче за него знам малко повече.

Една вечер преди около шест години проведох литературно четене в един колеж в Сейнт Питърсбърг. Нещата се проточиха и потеглих към дома си чак след полунощ. По пътя спрях на отбивка на магистралата, за да облекча мехура си. Ако сте прочели този разказ, знаете какво представлява „пиш-стопът“ — килия в затвор с лек режим. Поспрях пред мъжката тоалетна, понеже чух как в дамската мъж и жена се карат жестоко. По гласовете им разбрах, че има опасност от кръвопролитие. Запитах се как да постъпя, ако се стигне дотам, и си казах: „Ще призова на помощ Ричард Бакман, понеже е по-корав и решителен от мен.“ За щастие опасенията ми не се оправдаха. Двамата излязоха, без да си разменят удари, само дето жената плачеше, а пък моя милост се добра до дома си по живо, по здраво. След няколко дни написах този разказ.