Стивън Кинг: Малко след залеза

Ако някога сте използвали подобен уред, знаете колко досадна може да е тренировката. И ако някога сте се опитвали да подновите ежедневните упражнения, сигурно ви е било ужасно трудно (Моето мото гласи: „По-лесно е да си хапваш“, но да, аз тренирам.) Настоящият разказ беше вдъхновен от омразата ми не само към велотренажорите, но към всяка бягаща пътека, на която съм се качвал, и към всеки степер, на който съм се потил.

Като всеки американец бях разтърсен и завинаги белязан от случилото се на единайсети септември 2001. Като много автори на сериозна или популярна проза изпитвах нежелание да напиша каквото и да било за събитието, превърнало се за цяла Америка в жалон в историята й като Пърл Харбър или убийството на Джон Кенеди. Само че професията ми е да пиша и сюжетът за този разказ ми хрумна около месец след рухването на Близнаците. Все пак можеше да не осъществя хрумването си, ако не си бях спомнил разговора си с един редактор евреин преди повече от двайсет и пет години. Та този човек ми имаше зъб заради разказа ми „Прилежният ученик“. Заяви, че нямам право да пиша за концлагерите понеже не съм евреин. Отвърнах, че именно поради тази причина съчиняването на въпросния разказ придобива още по-голямо значение — в крайна сметка писането е акт на преднамерено осмисляне. Като всеки американец който през онази сутрин наблюдаваше огненото зарево над Ню Йорк, ми се искаше да осмисля и случилото се и белезите, неминуемо оставащи след него. Настоящият разказ е моят опит да сторя това.

Години наред след една катастрофа през 1999 вземах антидепресанта доксепин — не защото бях изпаднал в депресия (мрачно каза той), а понеже се предполагаше че лекарството облекчава хроничната болка. И наистина ми подейства, обаче през ноември 2006, когато заминах за Лондон за представянето на „Романът на Лизи“, почувствах, че е настъпил моментът да захвърля илача. Не се консултирах с лекаря, който ми го предписа — просто престанах да го пия. Страничните ефекти от внезапното спиране бяха… интересни 67 67 Сигурен ли съм, че причината беше в доксепина? Не. Кой знае, може би ми подейства водата в Англия. .

В продължение на седмица, щом затворех очи, виждах ясни панорамни изображения като във филм: гори, поля, хълмове, огради, железопътни линии, работници с кирки и лопати, ремонтиращи някакъв път… после кадрите отново се повтаряха, докато заспях. Не ми хрумваше сюжет, свързан с тях, виждах само невероятно подробните изображения. Честно казано, дори малко ми докривя, когато престанаха да ме спохождат. Освен това сънувах поредица от ярки сънища, предизвикани от липсата на медикамента. Един от тях — грамаден облак във формата на гъба, разпростиращ се над Ню Йорк, стана сюжет на този разказ. Написах го, макар да си давах сметка, че образът е експлоатиран в безброй филми (и телевизионни сериали), понеже сънят притежаваше прозаичността на документалистиката. Подобно на „Сънят на Харви“ настоящият разказ е по-скоро запис под диктовка, отколкото художествена измислица.

Този разказ е най-новият в сборника и се помества за пръв път. Сюжетът е силно повлиян от „Великият бог Пан“ от Артър Мейкън 68 68 Артър Мейкън (1863–1947) — уелски писател, един от „бащите“ на романите на ужаса и жанра фентъзи. Романът „Великият бог Пан“ е публикуван през 1890, четири години по-късно излиза допълненото издание. Пресата го обявява за упадъчен и ужасяващ заради декадентския стил и секссцените, но впоследствие е причислен към класическите произведения в жанра. — Б.пр. — роман, който (подобно на „Дракула“ от Брам Стокър) кара читателите да си затворят очите за доста тромавата проза и неумолимо задълбава в най-големите им страхове. Колко безсънни нощи е предизвикал? Един бог знае, но аз съм живото доказателство за въздействието му.

Според мен в хорър жанра „Великият бог Пан“ е еквивалент на големия бял кит Моби Дик и рано или късно всеки писател, който приема насериозно въпросната литературна форма, трябва да се подхване тази тема с пълното осъзнаване, че действителността е крехка и прозирна, а истинската реалност отвъд е бездънна бездна пълна с чудовища. Възнамерявах да се опитам да съчетая темата на Мейкън с идеята за обсесивно-компулсивното разстройство (доскоро наричано натраплива невроза)… отчасти защото смятам, че всеки човек в една или друга степен страда от ОКР (кой от нас поне веднъж не се е връщал от път да провери дали е изключил фурната или котлона?) и отчасти защото това психично състояние почти винаги присъства в историите за ужаса. Сещате ли се поне за един прочут разказ на тази тема, в който не се съдържа идеята за връщане към всичко омразно и противно? Вероятно най-уместният пример е краткият разказ „Жълтите тапети“ 69 69 Разказът е написан под формата на дневник. Героинята е съпруга на лекар, който я заключва в стая със зарешетени прозорци и й забранява да работи или да пише под предлог, че така тя ще се възстанови от „временна нервна депресия“. В крайна сметка нещастницата е обсебена от жълтите тапети, започва да си въобразява, че от тях изпълзяват жени и тя е една от тях. — Б.пр. от американската писателка Шарлот Пъркинс Гилман.