Стивън Кинг - Малко след залеза

Ако сте го изучавали в колежа, вероятно са ви казали, че разказът е феминистки. Донякъде е вярно, но същевременно това е история за съзнание, рухващо под тежестта на натрапчивите мисли. Същият елемент присъства и в моя разказ Н.

Ако в настоящия сборник съществува еквивалент на бонус парче в компактдиск, предполагам, че това е „Дяволската котка“. Приносът е на дългогодишната ми асистентка Марша Дефилипо, на която изказвам специална благодарност. Щом споделих с нея, че отново смятам да публикувам разкази, тя попита дали най-сетне ще включа в сборника „Дяволската котка“ — произведение от времето, когато пишех за списания, предназначени предимно за мъже. Отвърнах, че сигурно съм вместил разказа (който беше филмиран през 1990) в някой от предишните четири сборника. Марша разгърна въпросните книги и ми показа съдържанията, за да ми докаже, че греша. И така „Дяволската котка“ отново вижда бял свят, след като преди трийсет години беше поместен в списание „Кавалиър“. Забавно е как ми хрумна идеята. Тогавашният редактор на списанието, симпатяга на име Уилдън, ми изпрати снимка на съскаща котка. Необикновеното във фотографията (освен яростта на котката) беше, че муцуната на животното беше разполовена — от едната страна козината беше снежнобяла, от другата — катраненочерна. Уилдън възнамеряваше да организира конкурс за разказ. Предложи ми да напиша първите петстотин думи на история за въпросната котка, след което читателите да довършат разказа, а най-сполучливата творба да бъде публикувана. Навих се, обаче така се увлякох, че написах целия разказ. Не помня дали моята версия беше поместена в един и същ брой с тази на победителя в конкурса, обаче оттогава разказът е включван в много антологии.

През лятото на 2007 заминах за Австралия, взех под наем мотоциклет „Харли Дейвидсън“ и пропътувах с него разстоянието от Бризбейн до Пърт (в интерес на истината при преминаването на голямата австралийска пустиня, където пътищата са като онези в ада), натоварих мотоциклета в багажника на джипа „Тойота“. Беше страхотно пътуване; имах тонове приключения и погълнах тонове прах. Само че е адски трудно да преодолееш часовата разлика след двайсет и един часов полет. А пък аз не спя в самолетите. Не мога и туйто! Предложи ли ми стюардесата от онези идиотски пижами, аз се прекръствам и я отпращам по живо, по здраво. Щом пристигнах в Бризбейн и се настаних в мотела, спуснах щорите, проснах се в леглото, спах десет часа и се събудих освежен и готов за подвизи. Само дето беше два посред нощ, по телевизията нямаше нищо интересно и си бях дочел книгата по време на полета. За щастие си носех бележник, настаних се до бюрото в мотелската стая и написах този разказ. Свърших призори и дори поспах няколко часа. Според мен разказът трябва да е забавен и за автора. А вие как мислите?

В местния вестник прочетох за секретарка в гимназиално училище, която присвоила над шейсет и пет хиляди долара, за да играе на лотария. Веднага се запитах как е реагирал съпругът й и написах настоящия разказ, за да разбера.

Както споменах в началото, темата за живота след смъртта открай време е плодородна почва за писателите фантасти. Бог във всички негови предполагаеми форми е друга подходяща тема. Когато задаваме въпроси за Бог, най-често срещаният е защо някои хора остават живи, докато други умират, и защо някои оздравяват, а други — не. Самият аз се запитах същото след злополуката през 1999, при която щях да загина, ако се намирах няколко сантиметра по-близо до шосето (от друга страна, ако се движех няколко сантиметра по-близо до банкета, щях да се отърва без нито едно нараняване). Остане ли някой жив, казваме, че е истинско чудо. Умре ли, промърморваме, че такава е била Божията воля. Не съществува рационално обяснение на чудесата, нито начин за осмисляне на волята на Бог, който, ако изобщо съществува, може би се интересува от човеците колкото аз се интересувам от микробите по тялото си. Мисля обаче, че наистина стават чудеса — всеки наш дъх е поредното чудо. Действителността е прозирна, но невинаги злокобна. Не исках да пиша за отговорите, а за въпросите. Предполагам, че освен благодат чудесата са и бреме. А може би всичко е пълна дивотия. Така или иначе си харесвам този разказ.

Всекиму се е случвало да използва крайпътните химически тоалетни, особено лете, когато санитарните служби инсталират допълнителни кабинки заради повишения пътникопоток (усмихвам се, като пиша тези думи — звучат адски… напоително). Мамка му, няма по-голяма наслада от това през горещ августовски следобед да влезеш в някоя от тези тъмни стаички, съгласни ли сте, а? Напечени са като филийка в тостер, а миризмата е божествена ! В интерес на истината всеки път, когато ми се налага да ги използвам, задължително си спомням разказа на Едгар Алан По „Преждевременното погребение“ и се питам какво ще стане, ако клозетът се срути и затисне вратата. Особено ако наоколо няма някой, който да ме измъкне. В крайна сметка, верни ми читателю, написах този разказ поради същата причина, която ме е подтиквала да съчиня още много гаднички истории, а именно — да прехвърля върху теб страховете си. Признавам, че ми достави детинско удоволствие. Дори се подмокрих.