Артър Кларк - Светлината на другия ден

— Съсредоточаването на енергия в празнотите на Казимир се увеличава — каза Хайрам. — Сега ще влеем отрицателна енергия във времепространствените дупки в квантовата пяна. Антигравитационните ефекти ще стабилизират и уголемят отворите. Според нашите изчисления, вероятността да открием времепространствена дупка, която с приемлива точност свързва Сиатъл с Бризбейн, е едно на десет милиона. Затова ще са нужни около десет милиона опита. Но това е атомна техника, която работи адски бързо, и даже сто милиона опита би трябвало да отнемат по-малко от секунда… И най-хубавото е, че на квантово равнище връзките с всяко място вече съществуват: само трябва да ги открием.

Музиката на Виртузвездите наближаваше финалните акорди. Кейт гледаше като хипнотизирана как чудовищната машина под краката ѝ бясно се върти и пулсира от енергия.

Часовниците свършиха броенето.

Разнесе се ослепителен проблясък. Неколцина от присъстващите извикаха.

Когато зрението ѝ се проясни, все още въртящата се атомна машина вече не бе сама. До нея се виждаше съвършено сферично сребърно кълбо. Времепространствена дупка?

И музиката се беше променила. Мелодията звучеше много по-глухо, отколкото допреди няколко секунди.

Всички в залата бяха затаили дъх.

Хайрам въздъхна.

— Това е — каза той. — Новият сигнал, който чувате, не е с добро качество, но в момента минава през времепространствената дупка — без сериозно забавяне във времето. Успяхме. Тази вечер човечеството за пръв път в историята праща сигнал през стабилна времепространствена дупка…

Боби се наведе към Кейт и кисело рече:

— За пръв път, освен опитите.

— Наистина ли?

— Разбира се. Да не мислиш, че баща ми ще се довери на случайността? Той е циркаджия. Но заслужава бляскавия си миг.

Лицето на гигантския екран широко се усмихна.

— Госпожи и господа, никога не забравяйте тази вечер. Това е началото на истинска комуникационна революция.

Аплодисментите започнаха неуверено и откъслечно, но скоро отекнаха в цялата зала.

Кейт неволно също се присъедини. „Докъде ли ще доведе това? — помисли си журналистката. — Възможностите на тази нова технология — в крайна сметка основана на манипулирането на пространството и времето — със сигурност не се ограничават само до обмен на информация.“ Струваше ѝ се, че вече нищо няма да е същото.

Вниманието ѝ привлече ослепителен проблясък. Един от роботите излъчваше изображение на ракетата, която бе забелязала по-рано. Тя безшумно се издигаше в синкавосивото централноазиатско небе. Имаше странно древен вид — силует, изплувал от миналото, а не от бъдещето.

Никой друг не наблюдаваше ракетата, която не представляваше интерес и за Кейт. Тя се извърна.

Зелено-червени пламъци изригнаха в железобетонните канали. Светлината запулсира през степта към Виталий. Още преди ракетата да се откъсне от земята, грохотът стигна до него и го разтърси.

Без да обръща внимание на усилващите се болки в ръката и рамото, на изтръпналите си длани и стъпала, той се изправи, отвори напуканите си устни и присъедини глас към този божествен рев. В такива моменти винаги се държеше като сантиментален стар глупак.

Наоколо цареше силна възбуда. Хората на трибуната, и гладните, зле обучени специалисти, и охранените, корумпирани ръководители, не следяха изстрелването. Бяха се скупчили край радиоприемници и миниатюрни телевизори, които предаваха смайващи картини от Америка. Виталий не знаеше подробностите и те не го интересуваха, но бе пределно ясно, че Хайрам Патерсън е изпълнил обещанието си. Или заплахата си.

В момента, в който излиташе в небето, неговата прекрасна птица, тази последна „Молния“, вече беше остаряла.

Той стоеше изправен, решен да гледа, докато може, докато светлата точка, следвана от огромния стълб дим, се стопи в далечината.

… Но болката в ръката и гърдите му достигна кулминацията си, сякаш го стискаше някаква костелива ръка. Виталий се задъха. И въпреки всичко си налагаше да се задържи на крака. Ала изведнъж навсякъде около него заблестя друго сияние, още по-ярко от светлината на ракетата, която окъпваше казахската степ, и краката му се подкосиха.

Пейзажът бе типичен за Сиатъл: зелени хълмове, които се спускаха чак до океана, под намръщено есенно небе.

Но къщата на Хайрам — гигантски стъклен купол — изглеждаше така, сякаш току-що се е приземила на склона: най-грозната, най-безвкусна постройка, която беше виждала Кейт.