Артър Кларк - Светлината на другия ден

Когато пристигнаха, тя подаде палтото си на един от роботите. Сканираха не само имплантите ѝ, но навярно и лицето ѝ, дори нейната ДНК, всичко за няколко секунди. После я въведоха вътре.

Хайрам бил на работа. Това не я изненада. Шестте месеца от обявяването на новата технология за информационен обмен по времепространствените дупки бяха напрегнато време, най-успешният период от съществуването на „Нашият свят“. Ала той щял да се върне навреме за вечеря, каза роботът.

Затова я поканиха при Боби.

Стаята бе голяма, температурата беше неутрална, стените бяха гладки и безлични като яйчени черупки. Цареше сумрак, звуците бяха приглушени. Мебелировката се свеждаше до няколко черни кожени дивана. До всеки от тях имаше малка масичка и стойка за интравенозни системи.

На един от тези дивани лежеше Боби Патерсън, един от най-богатите, най-влиятелни младежи на планетата. Очите му бяха отворени, но блуждаеха, ръцете му бяха безжизнено отпуснати. На челото му имаше метална лента.

Тя седна до него. Виждаше, че диша, макар и бавно. Включената в ръката му система вливаше хранителни вещества в изпосталялото му тяло.

Носеше широка черна риза и шорти. Под кожата му нямаше излишна плът, само мускули. Ала това не говореше много за начина му на живот — такава фигура вече можеше да се постигне чрез хормонално лечение и електронно стимулиране. Дори можеше да го е направил на този диван, помисли си Кейт, като човек в кома, отпуснат на болнично легло.

От ъгълчето на разтворените му устни се стичаше слюнка. Тя я избърса с показалец и лекичко затвори устата му.

— Благодаря.

Кейт се сепна. Боби — друг Боби, облечен също като първия — усмихнато стоеше до нея. Ядосана, тя замахна към корема му. Юмрукът ѝ, разбира се, мина през него. Той дори не мигна.

— Значи ме виждате.

— Виждам те.

— Имате очни и ушни импланти. Нали? Тази стая възпроизвежда виртуални образи, съвместими с всички последни поколения протезни устройства. Разбира се, за мен вие стоите на гърба на отвратителен фитозавър.

— На какво?

— Триаски крокодил. Който започва да забелязва присъствието ви. Добре дошла, госпожо Манзони.

— Кейт.

— Добре. Радвам се, че прие моята… нашата покана за вечеря. Макар че не очаквах да дойдеш чак след половин година.

Тя сви рамене.

— „Хайрам забогатява още повече“ не е най-вълнуващият репортаж.

— Хмм. Което загатва, че си дошла да чуеш нещо ново. — Имаше право, разбира се. Кейт не отговори. — Или — продължи той — най-после си се поддала на съблазнителната ми усмивка.

— Може би щях, ако устата ти не беше олигавена.

Боби погледна надолу към безжизненото си тяло.

— Трябва ли да се грижим за външния си вид, когато изследваме един виртуален свят? — Той се намръщи. — Разбира се, ако си права, моите специалисти по маркетинг трябва да помислят по въпроса.

— Твоите специалисти по маркетинг ли?

— Естествено. — Младежът „вдигна“ някаква метална лента от дивана и от реалния предмет се отдели виртуално копие. — Това е „въображателят“. Последната разработка за виртуална реалност на „Нашият свят“. Искаш ли да я изпробваш?

— Не.

Боби внимателно я погледна.

— Ти не си виртуална девственица, Кейт. Сетивните ти импланти…

— … са минимумът, необходим, за да съществувам в модерния свят. Някога опитвал ли си да минеш през проверка на летище без импланти за виртуална реалност?

Той се засмя.

— Всъщност обикновено ме превеждат през специалния вход. Предполагам, че според теб всичко това е част от някакъв гигантски корпоративен заговор.

— Разбира се. Техническото нашествие в нашите домове, коли и работни места отдавна достигна точката на насищане. Идва ред на телата ни.

— Много си гневна. — Младежът повдигна лентата. „Странно движение — разсеяно си помисли тя. — Виртуално копие на Боби, което държи в ръка виртуално копие на виртуален генератор.“ — Но това е различно. Опитай. Позволи ми да ти покажа.

Кейт се поколеба, ала после усети, че се е държала грубо, и се съгласи — в крайна сметка беше гостенка в този дом. Но отхвърли предложението му за интравенозна система.

— Само ще поогледаме и ще се върнем преди телата ни да се разложат. Става ли?

— Естествено. Избери си диван. Просто си сложи лентата на челото, ето така. — Боби внимателно повдигна виртуалния генератор над главата си. Напрегнатото му лице бе много красиво. Приличаше на Иисус с трънения венец.

Кейт легна на един от диваните и си сложи въображателя. Лентата беше топла и еластична.