Гордон Далквист - Стъклените книги на крадците на сънища

Помести крака в тясното пространство между седалките и повдигна пелерината си, за да покаже зелените си кожени боти със сложни връзки. Трите се наведоха да ги разгледат и пиратката до нея каза:

— Напълно са подходящи. Сигурна съм, че ще е студено.

— И роклята ви е зелена… на цветя — отбеляза жената с яката от пера.

Жената в коприната се изкиска:

— Маскирали сте се като провинциална еснафка! — Другите също се разкикотиха и окуражена, жената продължи: — Една от онези дами, които живеят, заобиколени от романи и торбички със сухи цветя, а не в истинския живот и неговите градини. Провинциалистката, Пиратката, Копринената и Жената с перата — всички сме прекрасно маскирани!

На госпожица Темпъл й се стори, че това е малко прекалено. Не й допадаше да я наричат нито „еснафка“, нито „провинциалистка“, а освен това беше напълно убедена, че човек, който осъжда нещо — в случая романите, — всъщност прекарва по-голямата част от живота си в четене на такива. Но се насили да се усмихне с мисълта, че трябва да потисне гордостта си в името на приключението и да приеме още по-важния факт, че надменността на тази жена й беше дала костюм и роля, която да играе. Така че вместо да я оскубе, се покашля и отговори:

— Сред толкова много дами, които се стремят да бъдат елегантни, се питах дали подобен костюм не би се забелязвал още повече.

Пиратката до нея се изкикоти. Усмивката на Копринената като че ли застина, а гласът й стана по-студен:

— А каква е маската ви? Не я виждам…

— Така ли?

— Да. И тя ли е зелена? Едва ли е сложна, щом се побира под качулката.

— Така е, доста е семпла.

— Но не я виждаме.

— Наистина ли?

— А бихме искали.

— Мислех да направя всичко още по-загадъчно, тъй като, както казах, сама по себе си маската е семпла.

В отговор Копринената се наведе напред, все едно искаше да надникне под качулката на госпожица Темпъл, а тя инстинктивно се дръпна колкото можа по-назад. Моментът беше неловък, но в незнанието си госпожица Темпъл се питаше кое е нетактичното — нейният отказ или просташката настойчивост на Копринената. Другите две мълчаха, гледаха, маските скриваха израженията им. Всеки момент жената щеше да се приближи достатъчно, за да я види, или достатъчно, за да дръпне качулката — госпожица Темпъл трябваше да я спре незабавно. Спаси я внезапната мисъл, че тези жени едва ли са живели в къща, където жестоките наказания са ежедневие. Госпожица Темпъл изпъна показалеца и средния пръст на дясната си ръка и бръкна право в очите на жената през дупките на украсената с пера маска.

Копринената се дръпна рязко, като пръскаше слюнки като препълнен чайник, който завира. Изплака, пое си дъх, свали маската и притисна очите си с ръце, за да спре болката. Госпожица Темпъл я бе докоснала съвсем леко и знаеше, че не й е направила нищо — не беше използвала ноктите си все пак. Копринената я погледна, очите й бяха зачервени и сълзяха, беше зяпнала от обида, бе готова да се нахвърли върху нея. Другите две жени бяха замръзнали от изненада. Всичко за пореден път опираше до баланса и госпожица Темпъл знаеше, че трябва да запази надмощието си. Така че се разсмя.

А миг след това извади парфюмирана носна кърпичка, подаде я на Копринената и каза със сладък глас:

— О, миличка… Наистина съжалявам… — Все едно успокояваше котенце. — Трябва да ми простите, задето пазех целомъдрието на костюма си.

Понеже жената не взе кърпичката веднага, госпожица Темпъл сама се наведе напред и колкото можеше по-нежно попи сълзите от очите й, търпеливо, бавно, след което притисна кърпичката в шепата й. И се облегна. След миг жената вдигна кърпичката и отново избърса лицето си, после устата и носа си, а накрая — с бърз свенлив поглед към другите — пак си сложи маската. Те мълчаха.

Тропотът на копитата се беше променил. Госпожица Темпъл погледна през прозореца. Пътуваха по някакъв павиран път. Пейзажът беше скучен и равен — може би ливада, може би мочурище. Не виждаше дървета, но дори и да имаше, се съмняваше, че би ги видяла в тази тъмница — но не й приличаше на място, където да има дървета. Обърна се отново към спътничките си. Всички изглеждаха потънали в собствените си мисли. Съжаляваше, че бе развалила разговора, но нямаше как да го избегне. Въпреки това се чувстваше длъжна да се опита да поправи нещата и каза, като се постара да внесе в гласа си ведра нотка:

— Сигурна съм, че скоро ще пристигнем.

Те кимнаха, Пиратката дори се усмихна, но никоя не каза нищо. Госпожица Темпъл не се отказа.