Гордон Далквист - Стъклените книги на крадците на сънища

Вратите на купетата по целия коридор се отвориха. Тя хукна към своето купе и погледна през прозореца. Перонът беше оживен, прозорците на гарата светеха. Прочете табелата — Ориндж Локс — и видя от влака да се изсипват хора — минаваха съвсем близо до нея. Без да затваря прозореца, тя се втурна към предния вагон: хората слизаха през вратата в другия край и последният — мъж със синя униформа — почти беше стигнал до нея. С нервно пърхане в стомаха госпожица Темпъл тихо влезе във вагона и бързо, но внимателно тръгна по коридора, като поглеждаше във всяко купе. Всичките бяха празни. Компанията на Роже бе някъде напред, както и мъжът с коженото палто.

Мъжът със синята униформа също вече не се виждаше. Госпожица Темпъл ускори крачка, стигна другия край и спря до вратата. Последните хора бяха на няколко метра пред нея, вървяха към чакащи ги карети. Тя преглътна. Ако останеше във влака, можеше да пътува до края на линията и лесно да се върне. Ако слезеше… нямаше представа какво е разписанието. Ами ако Ориндж Локс затвореше като предишните пет гари? В същото време приключението й продължаваше точно така, както се беше надявала. Сякаш за да й помогне да реши, влакът се люшна напред. Без да мисли, госпожица Темпъл скочи на перона.

Влакът се източи покрай нея. На вратата на последния вагон стоеше кондукторът. Погледът му беше студен и той бе вдигнал фенера си към нея така, както се държи кръст пред вампир.

Влакът изчезна и тракането му потъна в тихото жужене на разговорите, потропването и шума от затварянето на врати, докато пътниците се качваха в чакащите ги карети. Вече пълните тръгваха и госпожица Темпъл знаеше, че веднага трябва да реши какво да прави. Не виждаше Роже никъде, нито някой друг от купето му. Останалите бяха с дебели палта, пелерини или кожуси, наглед поравно мъже и жени, общо двайсетина души. В една карета се качиха група мъже, а в други две се натъпкаха и мъже, и жени. Тя стреснато забеляза, че е останала само още една карета. Към нея вървяха три жени с пелерини и маски. Госпожица Темпъл изправи рамене, придърпа качулката пред лицето си и бързо тръгна след тях.

Успя да стигне каретата точно когато те се качваха. Третата жена се обърна да затвори вратата, видя я, извини се и се дръпна да й направи място до себе си. Госпожица Темпъл само кимна, качи се и затръшна вратата. Кочияшът плесна с камшика и каретата потегли.

Отначало жените мълчаха и госпожица Темпъл предположи, че е заради нея. Двете на отсрещната седалка носеха маски с пера и тъмни кадифени пелерини, пелерината на жената от лявата й страна имаше разкошна яка от черни пера. Жената отдясно разтвори пелерината си и започна да си вее, все едно се беше сгорещила от ходенето, и отдолу се показа рокля от блестяща прилепнала синя коприна, приличаше на змийска кожа. Докато ветрилото на жената пърхаше в мрака като нощна птица на верижка, каретата се изпълни с парфюм — сладък жасмин. Жената, която седеше до госпожица Темпъл, имаше триъгълна шапка, забодена в косата под екстравагантен ъгъл, а над очите си носеше тънка лента плат като пиратска превръзка. Наметката й беше семпла, но сигурно доста топла, от черна вълна. Така че госпожица Темпъл си позволи да се надява, че няма да изглежда чак толкова не на място, стига да не прави глупости. Сигурна беше, че прекрасно зелените й боти не изглеждат неуместно.

Известно време пътуваха в мълчание, но скоро госпожица Темпъл забеляза, че и другите жени споделят собственото й вълнение и очакване, ако не и собственото й чувство на плашеща неизвестност. Малко по малко те започнаха да правят дребни изследователски забележки за дрехите си и най-накрая, с намеци, за мястото, на което отиваха. Отначало не се обръщаха към госпожица Темпъл, всъщност не се обръщаха конкретно към никого, а правеха общи коментари и отговаряха в същия дух. Изглеждаше така, все едно изобщо не би трябвало да говорят за тази вечер, но всяка даваше да се разбере, че няма нищо против да наруши това правило. Госпожица Темпъл, разбира се, също нямаше нищо против — но просто нямаше какво да каже. Слушаше пиратката и жената с копринената рокля да си правят комплименти за костюмите, а после и двете се възхитиха на маската на третата жена. След това се обърнаха към нея. Досега тя не бе казала нищо, само бе кимнала един–два пъти, но сега виждаше, че и трите я разглеждат много внимателно. Така че заговори:

— Наистина се надявам, че съм обула подходящите обувки за тази студена вечер.