Гордон Далквист - Стъклените книги на крадците на сънища

Никой не я последва.

Тя се успокои и се замисли. Всичко, което в крайна сметка беше разбрала, бе, че Роже отива — очевидно без удоволствие и следователно по задължение — на някакво особено празненство, където гостите бяха маскирани. Толкова ли беше необичайно това? Дори за нея да беше, тя знаеше, че това няма значение — все пак не беше запозната с живота в големия град. Замисли се над факта, че Роже не седеше до жената в червено, а далеч от нея — всъщност далеч от всички. Запита се дали е в тяхната компания за първи път. Запита се коя е жената. Другата, с жълтата рокля и с пауновите пера, я интересуваше много по-малко просто защото беше вулгарно отзивчива към остроумието на по-елегантната жена. Мъжете явно не се притесняваха да разкрият самоличността си — сигурно всички се познаваха и пътуваха заедно. В другото купе, тъй като всички бяха маскирани, може би не се познаваха. А може би се познаваха, но не го знаеха заради маските — и цялото удоволствие на вечерта беше в това да гадаеш и да останеш скрит. Госпожица Темпъл реши, че това е всъщност забавно, но знаеше, че нейната рокля, макар и добра за през деня, не е подходяща за такава вечер и че пелерината и качулката й, макар да пазеха в тайна самоличността й за момента, не могат да се сравняват с истинските маски.

Мислите й бяха прекъснати от изтракване откъм другия коридор. Тя се престраши да погледне и видя едрия мъж с коженото палто да излиза от купето на Роже. Без да погледне към нея, той се върна в своето. Госпожица Темпъл въздъхна облекчено: не я беше видял, просто беше ходил в другото купе. Сигурно познаваше жената, реши тя, макар че можеше да е отишъл в купето, за да говори с всеки от хората там, включително с Роже. Роже се срещаше с толкова много хора: от правителството, от бизнеса, от други държави — нещо в сърцето я жегна, когато осъзна колко малък е всъщност нейният кръг познанства. Познаваше света толкова малко, познаваше живота толкова малко и ето я сега, да трепери от страх в празен вагон, малка и смешна.

Докато госпожица Темпъл хапеше устни, влакът отново спря.

Тя пак се втурна в едно купе и отвори прозореца. Перонът отново беше празен, гарата беше затворена и тъмна. На табелата пишеше Пакингтън — още едно място, за което не беше чувала, но тя все пак го записа в бележника си. Влакът тръгна и тя затвори прозореца. Обърна се към вратата на купето и видя кондуктора. Усмихваше й се.

— Билетът ви, госпожице?

Тя му го подаде. Той го взе, наклони глава, за да прочете отпечатаната крайна спирка, все още се усмихваше. В другата си ръка държеше странни метални клещи. Погледна я.

— Значи чак до Ориндж Канал?

— Да. Колко гари са това?

— Доста.

— Колко по-точно?

— Седем. Почти два часа.

— Благодаря ви.

Клещите изщракаха силно и пробиха билета й — като ухапване на метално насекомо. Той й го подаде. Не помръдваше от вратата и я зяпаше, после хвърли поглед към предната част на влака и облиза устни. В този миг тя забеляза свинския му врат и начина, по който беше натъпкан в тясната яка на синьото му палто. Той пак я погледна и пръстите му потрепнаха — подути и червеникави като сурови наденици. Пред тази грозна гледка презрението й отстъпи пред чиста незаинтересованост — вече не му желаеше злото, искаше само да се махне. Но той нямаше намерение да се маха. Наведе се към нея с леко похотлив поглед.

— Не пътувате с останалите, а?

— Не, както виждате.

— Невинаги е безопасно, млада дама, сама… — Думите му заглъхнаха. Усмихваше се. Този кондуктор се усмихваше непрекъснато. Пръстите му помръднаха върху клещите, погледът му се плъзна по стройните й прасци. Тя въздъхна.

— Защо да не е безопасно?

Той не отговори.

Тя махна с ръка, че няма нужда да й отговаря, и попита:

— Вие знаете ли къде отиват… къде отиваме?

Кондукторът се дръпна, все едно го беше ударила, все едно бе заплашила живота му. Излезе в коридора, докосна шапката си, обърна се и забърза към предния вагон. Госпожица Темпъл гледаше след него. Какво се беше случило? Бе задала въпрос, който той бе схванал като заплаха. Сигурно знаеше, реши тя, и онези хора сигурно бяха влиятелни — достатъчно, за да може едно тяхно оплакване да му коства работата. Не беше изненадана. Държането на Роже беше още едно доказателство, че сред пътниците присъстват представители на висшите етажи на правителството.

Със смътно безпокойство госпожица Темпъл усети, че огладнява, и извади рулото с наденица.

През следващия час имаше още пет гари — Горсмънт, Дю Конк, Раксфол, Сен Трист, Сен Порт — всяко име отиваше в бележника й заедно с произволни описания на спътниците й. Всеки път, когато погледнеше през прозореца, тя виждаше празен перон и затворена гара, никой не се качваше и не слизаше от влака. И всеки път усещаше, че въздухът става все по-хладен — на Сен Порт вече беше истински студено и се усещаше лек дъх на море или може би на големите солени блата, каквито знаеше, че има в тази част на страната. Мъглата се беше разсеяла, но се виждаше само тънкият сърп на луната и беше доста тъмно. Всеки път, когато влакът потеглеше след поредната гара, госпожица Темпъл се промъкваше в коридора и внимателно надничаше в петия вагон, за да види дали няма раздвижване. Веднъж зърна някой да влиза в едно от по-предните купета (нямаше представа кой — черните пелерини изглеждаха еднакви), но нищо повече. Скуката започна да я тормози до такава степен, че й се прииска пак да иде да надзърне в купето на Роже. Знаеше, че идеята е глупава, че й е хрумнала само защото не я свърта и че точно в такива моменти човек прави най-нечувани грешки. Трябваше просто да потърпи още. Въпреки това ръката й вече натискаше дръжката към вратата на петия вагон, когато влакът спря за пореден път.