Гордон Далквист - Стъклените книги на крадците на сънища

На следващата закуска, въпреки че лицето й беше бледо и очите й бяха подпухнали, госпожица Темпъл се нахвърли върху яйцата и препечените си филийки с обичайното настървение и срещна боязливия поглед на камериерката си само веднъж с властно присвити очи, които бяха като нож в гърлото на всякакъв разговор, камо ли утеха. Агата още спеше. Госпожица Темпъл знаеше (от пресипналото, настойчиво, ароматизирано с виолетки дишане), че леля й беше седяла пред вратата й през целия ден на нейното „мрачно уединение“, но и в този разговор не искаше да участва.

Изхвърча от „Бонифас“ с рокля на зелени и златни цветя, която бе семпла, но много й отиваше, със зелените си кожени боти до глезените и зелена чанта и се запъти към скъпите магазини, които изпълваха улицата на отсамния бряг на реката. Не търсеше нищо определено, но смяташе, че докато разглежда сбраните на едно място богатства на града — на света, — дошли в тези магазини от толкова много различни страни, може да започне да мисли по нов начин за новото си положение. С тази мисъл в ума откри, че жадно минава от щанд на щанд, очите й прелитат по платове, резбовани кутии, стъкло, шапки, дрънкулки, ръкавици, коприни, парфюми, хартии, сапуни, оперни бинокли, игли за коса, пера, мъниста и всякакви лакирани предмети. Не се спря никъде и се озова на другия край на района, в началото на площад „Света Изобел“, по-бързо, отколкото смяташе, че е възможно.

Небето беше сиво. Тя тръгна обратно, като се взираше още по-напрегнато във всяка екзотична витрина, но — все едно беше риба — не намираше предмета, който щеше да улови вниманието й на въдицата си. Стигна отново до „Бонифас“ и се запита какво всъщност прави. Как така нищо — ама нищичко — не успя да привлече интереса й? Сякаш нещо незнайно я примамваше неизвестно къде.

Така че мина покрай магазините за трети път, като хвърляше уж небрежни погледи, и прекоси площада към величествените сгради от бял камък, в които се помещаваха министерствата, убедена, че интересът й е, така да се каже, незаинтересован. Въпросът не беше толкова в недостатъците на собствената й персона, ако имаше такива, нито в превъзходството — ако имаше такова — на някоя съперница (чиято самоличност тя се опитваше да отгатне от чисто любопитство), а по-скоро в това, че нейният случай беше най-добрият пример, с който разполагаше. Или пък беше единственият пример? Все пак това не означаваше, че се тормози или че страда по изоставилия я Роже Баскомб, нали?

Въпреки тези напълно рационални мисли госпожица Темпъл спря и вместо да продължи към сградите, където Роже несъмнено работеше дори сега, седна на една пейка от ковано желязо и вдигна очи към огромната статуя на света Изобел в центъра на площада. Тъй като не знаеше нищо за мъченицата и не беше вярваща, госпожица Темпъл отчете само вулгарната й екстравагантност: жена, вкопчена в бъчва сред бушуващите вълни, с разкъсани дрехи, разрошени коси, заобиколена от отломки от потъналия кораб, водата около нея се пенеше от заплетеното кълбо змии, които се виеха около пляскащите й крака, завираха се под дрехите й и я душаха, а тя бе отворила уста и викаше към небето — вик, явно чут от двата ангела с крила и роби, които безстрастно я гледаха отгоре. Госпожица Темпъл оценяваше размерите на творбата и техническите умения за направата й, но при все това я намираше за неприлична и неправдоподобна. Като момиче от островите, тя можеше да приеме корабокрушението, както и мъченическата смърт от змии, но ангелите изглеждаха ужасно надменни.

Погледът й най-сетне се отправи към истинския обект на интереса й, белите сгради, и тя бързо си състави план, и за всяка стъпка на този план си намери непоклатимо извинение. Приемаше, че с годежа е свършено. Това, което търсеше, това, което всъщност искаше, беше информация. Беше ли това просто отхвърляне — дали Роже бе предпочел да е сам пред товара да бъде с нея? Беше ли въпрос на лична амбиция — дали я бе отблъснал заради повишение и отговорности? Или просто имаше друга жена, която я беше изместила в чувствата му? Или имаше нещо друго, което тя не можеше да си представи? Всички тези неща бяха еднакви в ума й, с неутрална емоционална стойност, но жизненоважни за способността на госпожица Темпъл да намери мястото си в новия си, променен от загубата живот.