Гордон Далквист - Стъклените книги на крадците на сънища

Госпожица Темпъл изписка. Нещо остро докосна кръста й и после промени ъгъла си и тръгна нагоре. Тя чу как нещо се разпра и роклята й се свлече — жената бе прерязала връзките й. Обърна се, притиснала роклята пред гърдите си, защото тя се свличаше от гърба и раменете й. Жената прибра в чантата си нещо малко и лъскаво, тръгна към вътрешната врата и докато пъхаше в цигарето трета цигара, каза:

— Можеш да минеш оттук.

И без повече да я погледне, излезе и затръшна вратата.

Госпожица Темпъл стоеше в недоумение. Роклята й беше съсипана. Не можеше да си тръгне в такъв вид. От друга страна, не можеше и да си тръгне по корсет или с жалката тъничка копринена роба. С облекчение си спомни за пелерината — със сигурност можеше да покрие с нея всяко неблагоприлично облекло. Това я накара да се почувства малко по-добре и след миг тя вече не бързаше толкова да избяга и започна пак да се чуди за жената, за празненството и, разбира се, за Роже. Пак се обърна към гардероба. Може би имаше и друго, освен робата.

Имаше, но мисълта да облече тези дрехи не я успокояваше. Много от нещата можеше да опише единствено като бельо, и то вероятно от климат по-топъл от тукашния — Испания? Венеция? Танжер? — светло копринено елече, няколко предизвикателни фусти и едни сладки копринени гащички с отвор… ами там. Имаше и още една роба, приличаше на първата, само че беше по-дълга и без ръкави. Комплектът беше изцяло бял, с изключение на втората роба, по врата и долния ръб на която имаше избродиран мотив от малки зелени кръгчета. Госпожица Темпъл реши, че сигурно затова жената й бе позволила да остане с обувките си. Погледна собственото си бельо — риза, фусти, памучни кюлоти и корсет. С изключение на корсета не виждаше особена разлика между това, което беше в гардероба, и дрехите на тялото си — само дето тези тук бяха от коприна. Госпожица Темпъл нямаше навика да носи коприна, но пък какво толкова. Основният проблем беше да свали корсета, а после да си го сложи пак без помощ. Приплъзна копринените гащички между пръстите си и реши да опита.

Смъкна фустите и кюлотите си и ги изрита настрани. Усети странна тръпка, че седи в такава голяма стая само по корсажче, което стига едва до ребрата й, и по зелени боти. А когато обу гащичките, някак си се почувства още по-гола заради отвора, през който се показваха деликатните й къдрици. Беше едновременно прелестно и страшно. Прокара пръсти през тях, помириса ги по навик, взе копринените фусти и ги обу. Вдигна ги, завърза ги и после пак посегна към корсета.

Преди да го сложи, госпожица Темпъл застана пред голямото огледало. Жената, която я гледаше оттам, беше непозната. Донякъде беше заради маската — да се гледа с маска беше изключително интересно и приличаше на прокарването на пръсти през отвора на гащичките. По гръбнака й премина тръпка и спря между бедрата й, туптящ неутолим глад. Тя облиза устни и видя как жената с маската от бели пера облизва своите — но тази жена (белите й ръце бяха голи, краката й — силни, шията й беше на показ, розовите зърна на гърдите й прозираха ясно през елечето) ги облиза по доста различен начин от нормалното според госпожица Темпъл — макар че след като видя този образ, неговите усещания се пренесоха в нея и тя отново облиза устни, все едно наистина се бе случила някаква трансформация. Очите й блестяха.

Сложи корсета в гардероба и облече робите, първо по-късата с ръкавите, а отгоре по-дългата, почти като туника, със зеления бродиран бордюр — тя имаше кукички, с които се закопчаваше. Погледна се отново в огледалото и с радост отбеляза, че двата пласта на робите са достатъчно благоприличие бариера. Ръцете и долната част на краката й все още се провиждаха под единичния слой плат, но останалата част от тялото й, макар и загатната, не можеше да се види с подробности. Като последна предпазна мярка, защото не бе забравила напълно къде е и какво може да стане, госпожица Темпъл бръкна в джоба на пелерината си за парите и за химическия молив, който все още беше достатъчно остър, приклекна и напъха парите в едната, а молива в другата си обувка. Изправи се, направи няколко стъпки, за да види дали й е удобно, затвори гардероба и отвори вътрешната врата.

Тесен коридор се изкачваше към източник на ярка светлина. Тя тръгна натам и се озова на нещо като сцена — около нея и нагоре се извисяваха седалки; покриваха залата от три страни. Самата сцена бе заета от голяма маса, в момента хоризонтално разположена, но под нея имаше тежък механизъм, който вероятно можеше да накланя масата под всякакви ъгли, за да се вижда по-добре от залата. Зад масата, на единствената незаета от седалки стена, имаше огромна черна дъска.