Гордон Далквист - Стъклените книги на крадците на сънища

Пое си дъх и се сгълча за тази груба преценка — в края на краищата жените може би не бяха добродетелни, дори може би бяха разпуснати, може би наистина бяха тук чрез някой хотел — кой знае подробностите на чуждия живот? Истинският въпрос беше дали това по необходимост ще доведе до ситуация, с която тя не може да се справи. Колкото до странния театър… поне можеше да подслуша пред вратата. Внимателно я открехна, достатъчно, за да погледне. Светлината изглеждаше същата като преди малко. Трите жени току–що бяха излезли — не се беше колебала повече от минута. Възможно ли беше публиката да е притихнала толкова бързо? Възможно ли беше вече да има някаква ужасяваща драматична картина? Тя се заслуша, но не чу нищо. Запромъква се напред. Все още не чуваше нищо. Спря. Беше стигнала до мястото, където всяко следващо движение щеше да я разкрие на зрителите — а ако на сцената имаше някой, той вече щеше да я е видял. Погледна масата. На нея нямаше никого. Изобщо нямаше никого.

Госпожица Темпъл беше крайно ядосана, макар и облекчена. Но къде бяха трите жени? Дали просто бяха отишли от другата страна? Реши да ги последва, но докато прекосяваше сцената, случайно погледна черната дъска. Със същите печатни букви някой бе написал: И ТЕ ЩЕ БЪДАТ ПОГЪЛНАТИ.

Без да се бави, тя продължи към първата рампа, слезе по нея и влезе в стаята с гардеробите. И ахна от уплаха.

Пелерината й, роклята, корсетът и долните й дрехи — всички бяха нарязани непоправимо и пръснати по пода. Дори бележникът й беше унищожен, страниците бяха откъснати и разпилени като есенни листа, кожената корица бе надупчена и нарязана. Госпожица Темпъл се разтрепери — и от обида, и от страх. Очевидно я бяха разкрили. Беше в опасност. Трябваше да избяга. Щеше да проследи Роже някой друг път или щеше да наеме професионалисти, хора, които си знаеха работата — яки мъже, които не се лъжеха лесно. Усилията й бяха смешни. И можеха да доведат до гибелта й.

Отиде до гардеробите. Нейните дрехи бяха съсипани, но може би щеше да открие нещо, с което да се покрие. Всичките бяха заключени.

Изведнъж осъзна отчаяното си положение. Ами ако я разкриеха и узнаеха името й? Как щеше да се изправи пред Роже? Сепна се. Роже! Последното, което искаше, беше да попадне под критичния му поглед, самата мисъл за това я изпълваше с ярост. Той я изпълваше с ярост. В този миг тя презираше Роже Баскомб и бе твърдо решена да се измъкне от това ужасно затруднено положение и после, на спокойствие, да се посвети на това да го съсипе напълно. И все пак, дори докато си представяше това съсипване и как се усмихва победоносно, госпожица Темпъл усети бодване на съжаление, на собственическа загриженост за това в какво се е забъркал този глупав мъж — на каква развала, на каква опасност, на какъв скандал, разрушаващ кариери, се излагаше така нехайно тук? Възможно ли бе той да не разбира? Ако някак успееше да говори с него, дали щеше да успее да го предупреди за опасността? Можеше ли поне да отгатне намеренията му?

Отиде до вратата към коридора и я отвори. Огледа се. Едната посока водеше обратно към главния вход, към празненството и директно покрай други гости, прислугата, всички. Щеше да я отведе и до каретите, ако в сегашното си облекло успееше да излезе от къщата, без да я разкрият, разобличат, осмеят или по-лошо. Другата посока щеше да я отведе по-навътре в къщата — и по-навътре в опасността… но и по-навътре в интригата.

Хвърли още един поглед към главния вход и забърза в обратна посока, като пътьом пробваше вратите. Всички бяха заключени. Погледна към дъното на коридора — само още две врати, преди да й се наложи да се върне. Коридорът свършваше с огромно огледало, заобиколено с витражи и колонки, за да прилича на прозорците, които гледаха навън — само че тук гледката беше показно и нарочно обърната навътре. За госпожица Темпъл това беше истинско наказание, защото виждаше отражението си: пребледняла млада жена, спряла пред ръба на разкоша. Удоволствието, което бе изпитала, когато се видя маскирана така, не бе изчезнало напълно, но бе сериозно накърнено от мисълта за опасността, която сякаш бе негов близнак.

Последната врата също беше заключена, но госпожица Темпъл чу зад нея приглушен глас и звуци от движение. Пое си дълбоко дъх и почука.

Гласът спря. Тя се напрегна, но не чу нищо. Почука пак, по-силно, чак кокалчетата я заболяха. Отстъпи назад, тръскаше пръстите си, зачака. Накрая чу тихи стъпки, дръпване на резе и вратата се открехна. Погледна я предпазливо зелено око.