Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Не съм убивал служители на „Рентокил“.

— Сигурен съм, че е така, просто, ъъм… тези плъхове.

Имам теория за плъховете , помисли си Еверет М. Но не искам да ти я казвам, а ти не искаш да чуваш за нея.

— Не всичко откачено е свързано с мен — каза Еверет М.

Точно това обаче беше. Бе абсолютно сигурен още от вечерта, когато плъховете побягнаха от уличката зад дома му само след едно потрепване на силите му на Трин. С Битка номер 2 за „Абни парк“ беше съвсем същото — сражение. Войната срещу Наан не беше приключила.

— Ъъм, ще излизате ли пак на среща с Нуми след училище? — попита Райън.

— Ще си пишем домашните.

— Да бе.

— Аз поне възнамерявам.

— Ти вече, ъъм…?

— Дали съм я целувал?

— Аха.

— Днес следобед.

— Окей.

Нямаше да се случи. Изобщо нямаше да има среща за писане на домашни, макар че мисълта, че ще я види, свита на дивана в кафенето, разположена удобно, небрежно по начин, който той никога нямаше да може да си позволи, сладко странна, докато ръцете ѝ танцуваха и му казваше неща, неща, неща, докато го караше да му призлява от желание. Днес следобед още веднъж щеше да се превърне в Еверет М Синг, агента киборг на Целостта от Познати светове, за да тръгне по следите на изчезнал служител на компания за борба с вредителите.

От полицията вдигаха буса на компанията за борба с паразитите в задната част на един служебен камион.

Еверет М вече си имаше и дума за всички тези „ъъм“, колебания и несигурни моменти, които забелязваше в Райън.

Страх.

Страх.

На Райън му бе трябвала цяла нощ, за да установи как са се променили чувствата, които изпитва към своя приятел.

Страх.

Таксито го беше оставило пред дома. Майка му повярва на лъжата, че е бил на гости в приятели и е хапнал там. Стейси отново се забавляваше с кинекта заедно с приятелите ѝ в розово, а баща му беше излязъл за редовната среща във вторник за игра на „Дънджънс & Драгонс“ с приятели, която, дори за Райън, винаги си бе оставала с една степен над скалата на прекаленото. Не беше чул и една дума, от онова, което му казваха, страницата му във Фейсбук беше абсолютна каша от случайни постове и изображения на хора, заснети под странни ъгли. Откъм телевизора и радиото се изливаха думи, които нямаха никакъв смисъл. Главата му бе пълна, пълна, пълна с казаното от Колет Харт. Или по-скоро с онова, което не му беше казала. Беше намерила доводи за всеки един от опитите му за „но“.

Тя също изпитваше страх.

Не приближавай. Непозната територия. Неща, които на човечеството никога не му е било писано да узнава. Кой може да устои на табелка с надпис „Влизането забранено“?

През цялата нощ мислите и догадките се блъскаха из главата му. Всеки път, когато достигнеше покрайнините на съня, някоя прясна, по-мрачна мисъл го пробуждаше сепващо. Понякога изобщо не мога да го позная. Като съвсем различен човек е.

Ами ако наистина беше?

Мисълта разбуди Райън напълно. Телефонът му показваше три и двайсет.

Веднъж хрумнала му, идеята не пожела да изчезне. Паралелни вселени, паралелни „ти“. Да, Еверет беше прекрачил в паралелна вселена, но оттам се бе завърнал някой друг. Алтернативен Еверет. Кукувиче в гнездото. Идеалният таен агент. Идентичен във всяко едно отношение. Не съвсем във всяко. Историите не се покриваха. Белези, каквито преди не бяха съществували. Дребните разлики в личността.

В три и трийсет сутринта това бе единственото, в което имаше някакъв смисъл.

Поредната мисъл го разтърси като електрически удар. Какво бе станало с истинския Еверет?

Да не би Колет Харт да беше направила опит да го предупреди, че този Еверет е двойник от паралелна вселена, алтернативен Еверет? Да го подхрани с достатъчно съмнения, за да направи предположението? Тук съществуваше определена опасност. Ако кукувицата Еверет заподозреше, че Райън знае, че той не е истинският Еверет Синг, беше в истински голяма опасност.

Трябваше да се увери.

И оттогава изпитваше страх и умора. Никога не го беше бивало особено в играта на роли. А сега, при този Еверет/не-Еверет, Райън по някакъв начин трябваше да се справи с играта на сцена пред две публики. Райън винаги беше мразил играта на сцена. Абсолютно винаги досега за него си бе оставало очевидно, че вижда просто някакъв обикновен човек, преоблечен за пред публиката. Не можеше да потисне неверието си. Сега се налагаше да накара някой друг да повярва на играта му, и то така, сякаш животът му зависи от това. Първата публика се състоеше от всички, в това число собственото му семейство. Трябваше да се преструва, че не му е известно Еверет да е посещавал паралелна вселена за Коледа, както и че не може да призовава по своя воля магически въздушни кораби от други измерения. Втората публика се състоеше от всички и кукувицата Еверет. Никой не трябваше да забелязва подозрението му, че този Еверет е двойник от паралелна вселена и таен агент на някоя от Мрачните сили, за които му намекна Колет Харт. През цялото време — във всичко, което вършеше и казваше — трябваше да играе. Беше несправедливо и нямаше край, най-изтощителното нещо, което му се бе налагало да върши. А и не бе сигурен, че се справя добре.