Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Не си въобразявай, че тази хубавка сабя ще те спаси , помисли си Шарлът Вилие. Малодушие.

Трепереше от ярост. Представителите на семейство Вилие не забравяха такива обиди. Как смееше този изискан, мазен бураки да намеква, че е изоставила отряда си на смъртта, за да спаси собствената си кожа. Беше взела ужасно, но правилно решение. Все някой трябваше да донесе информацията. Някой трябваше да предупреди Целостта. А как би могла да се защити Целостта — това вече не беше нейна грижа. Нейното копие Чарлз вече се консултираше с Разума на Трин на далечната страна на луната на Земя 4. Дори Трин можеше да не устоят на масирана атака от страна на Джиджу срещу Десетте свята. Само ако Шарлът разполагаше с Инфундибулума. Защото ако беше всичко, което вече подозираше за него, дори Джиджу щяха да се превърнат в пепел по вятъра пред силата му. Нейната сила. Тя още веднъж потръпна от ярост при мисълта за арогантността на Ибрим Ходж Керим. Да обвинява нея в малодушие.

Има достатъчно време да се разправя с обидите ти. Ще се случи директно и по много, много личен начин.

Още едно почукване на вратата, този път дискретно и възпитано.

— Мадам Вилие… — започна един мъжки глас.

— … Президиумът ви очаква — довърши втори, почти идентичен мъжки глас.

— Готова съм.

Със спусната воалетка, реши тя. Поне за момента, когато пристъпи пред тях.

Близнаците разпоредители разтвориха двойните врати. Шарлът Вилие мина между тях и изкачи късото дървено стълбище към заседателната зала на комисията. Застана в центъра на полуокръжност от оградени скамейки, натрупани ред върху ред като предизвикваща главозамайване аудитория. Всяка една скамейка беше заета. Близнаците от Земя 7 се притискаха един в друг. Делегатите от Земя 5 надничаха любопитно под перуките си, стиснали очила на клечка, докато на други места се поклащаха тюрбаните от Земя 2 и натруфените прически от Земя 6.

— Шарлът Вилие — обяви един женски глас.

— … Специален пратеник от Земя 3 на Кандидата за присъединяване Земя 10 — довърши близначката ѝ.

Шарлът Вилие огледа амфитеатъра, докато и последните членове на Президиума заемаха местата си. Да, воалетката се оказваше добра идея. Може да наблюдава, без да наблюдават нея. Видя как Ибрим Ходж Керим се настанява между своите колеги от З 2, как разкопчава палтото и разхлабва шала си. Кимна ѝ едва забележимо. Пол Маккейб беше високо горе, в галерията за временно пребиваващи, сред орнаментите с херувими, които се тълпяха по тавана. Нямаше и следа от онази жена, Харт. Шарлът Вилие почака, докато всички очи не се насочиха към нея. Това е театър, не на мечтите, а на кошмарите, така че ще ви разиграя такава драма, каквато не сте си представяли.

Мълчанието беше абсолютно.

Шарлът Вилие вдигна воалетката си. Огледа редовете от лица.

— Нося ви възможно най-лошите новини — каза тя.

Микробусът с логото на службата за борба с паразити „Рентокил“ стоя пред училището в продължение на цели два дни, преди някой да го забележи. След това мистър Кълшоу беше надникнал през прозореца. След час от компанията бяха изпратили втори микробус, а малко по-късно и една полицейска кола. В този момент новината се бе разпространила и се беше събрала малка тълпа.

— Мъртъв е — обяви Нуми. — Изпил е собствената си отрова за плъхове. В товарното отделение. Започнал е да мирише. Това е моята теория.

Еверет М се бе сражавал с метаморфи на Наан и викториански зомбита, но вкусовете на Нуми за откачени и мрачни подробности все още го изненадваха. Бяха на третата си Среща за домашна работа. Не бяха свършили никаква домашна работа и никога нямаше да се занимават с това, както подозираше Еверет М, но му беше позволено да изпраща Нуми до дома ѝ, стига да не е облечен в училищната си униформа. Или в каквото и да е, което би я засрамило в присъствието му. Беше му препоръчала два уебсайта, където да се информира за модните тенденции, ако чак пък толкова не му стискаше да влезе в истински магазин за дрехи. Все още не се бяха целували. Но щеше да се случи.

— Добре, нехранимайковци, обратно в час — извика мистър Кълшоу. — Звънецът удари. Няма нищо за гледане тук.

Хората от „Рентокил“ бяха разбили задната врата на буса. Нуми опита да надникне вътре, преди да се върне в час по рисуване. Райън и Еверет М имаха час по биология.

— Ъъм… — обади се Райън. Еверет М беше забелязал, че Райън е започнал да повтаря все същото в началото на всяко свое изречение към него, сякаш Райън се канеше да поднесе извиненията си или изпитваше несигурност, или пък трябваше да му съобщи лоши новини. От вечерта, когато Еверет М му беше казал лъжата-истина, Райън се държеше различно с него. Сякаш Райън внимаваше какви ги говори. Оставаше си дружелюбен, подхвърляше шеги, говореше за видеоигри, филми, комикси и футбол, но сякаш проверяваше по няколко пъти всичко, което възнамерява да каже, сякаш опазваше мислите си в тайна. Всяка негова дума, всяко негово действие или мисъл имаха по едно „ъъм“ отпред. — Ъъм. Ев… има ли нещо общо това с теб?