Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— Или пък един въздушен кораб — произнесе капитан Анастейзия. Сен кимна. — Не искаме да се озовем по средата, когато избухнат тупалки между челяци, които могат да разхвърлят астероиди наоколо и да гасят слънцето — прибави капитан Анастейзия. — Но от друга страна…

— Си е нещо като възможност — довърши Сен.

— Бедата за Господарите на Слънцето може да се окаже възможност за ветровиците — каза капитан Анастейзия. — Ще им покажем на какво са способни маймуните.

— Еверет не е единственият, който може да мисли на едро — каза Сен и се плесна през устата: — Правило номер едно!

Залата беше пълна с Господари на слънцето, навътре и навън. Господари на слънцето, които шумоляха и чуруликаха, като пещера, пълна с птици. Господари на слънцето, с блещукащи ореоли, които приемаха хиляди различни форми и цветове. Когато Какс въведе своите гости в Залата на присъствието, главите се обърнаха към тях. Вълната от внимание се разпространи като ветрило из обширната зала, а ореолите започнаха да проблясват, докато сканираха странната новост сред присъстващите. Птичите песни стихнаха. В далечния край на прохода между тях — изглеждаше на километри далеч — нещо се раздвижи в светлината, която се излъчваше от Трона на слънцето.

Еверет чувстваше, че всички очи са се приковали в него. Той се изправи, стегна мускулите на стомаха си, за да го прибере, дръпна рамене назад, стисна бузите на задника си. Можеше и да е изцапан и подгизнал от мръсотията на Яслите, да носеше изрязана тениска и чорапи за ръгби, но все пак можеше да се постегне. Видя, че Шарки също се поизправи и си пое дълбоко въздух. Всичко опираше до това, да се появят както трябва.

— Приближете се — произнесе един глас отвсякъде.

От блясъка на трона ги подкани ръка с остри нокти.

— Вече е научила палари — каза тихо Шарки. — Отваряй си очите на четири.

Еверет и Шарки влязоха в крачка зад Какс. В микрогравитацията не беше лесно да ходят и да изглеждат сериозно, но Еверет не изоставаше от Шарки. Залата на присъствието беше огромно като пещера полуяйце и нямаше начин да е построена в условия на по-силно гравитационно привличане. През сводовете на тавана минаваха звезди и съзвездия, толкова високи, че едва ли не бяха небето. Тронът на Слънцето на Императрицата на Слънцето заемаше по-малката част на полуяйцето. Името му подхождаше напълно. Блестеше толкова ярко, че на Еверет му се налагаше да присвива очи, за да различава подробностите: гръбнаци и шипове като кристалната структура на пух от глухарчета. Между лъчите ѝ струеше светлина. Тронът не изглеждаше напълно прикрепен към пода. Тъмният силует в центъра му изглеждаше по-голям и с различна форма в сравнение с останалите създания Джиджу, които се притискаха към стените на залата.

— Люк Скайуокър и Хан Соло — прошепна Еверет на Шарки. Бяха извървели половината път до трона. Увереността на момчето нарастваше с всяка стъпка. — Когато си получават медалите, след като взривяват Звездата на смъртта.

— Иска ми се да знаех какви ги дрънкаш — прошепна в отговор Шарки. — Но ако от това се чувстваш по-добре…

При преминаването на процесията от двете им страни се разливаха вълни от съскащ шепот.

— Сестрите ми завиждат — подхвърли назад Какс. — От десет хиляди дни на Световното колело не се е случвало нищо подобно.

— Определено не страдат от недостиг на принцеси — прошепна Еверет на Шарки.

— Никога няма недостиг от принцеси — отвърна Шарки. — Един от проблемите на монархията. Да ти кажа, дори съм опознавал една-две принцеси. Опознавал в смисъла на думата от Стария завет, саби? Но никога някоя, която може да наследи каквото и да е. Това си беше постоянната особеност.

— Ей, а къде са момчетата? — обади се Еверет. — Видя ли някакви досега?

— Виждаш ли тези мънички мини-Джиджу, които припкат наоколо?

Еверет беше забелязал миниатюрните създания Джиджу, слаби и с деликатни черти, високи до коляното и прокрадващи се наоколо, стрелкаха се между краката на останалите, криеха се зад шарени поли, мигаха с големите си очи към извънземните.

— Мислех ги за някакъв вид домашни любимци.

— Според мен това са омитата. Не ти трябват много от тях, ако ще ги ползваш, само за да напръскат с момчешки сок купчина яйца. Тук горе е женски свят.

Блясъкът откъм Трона на слънцето намаляваше с всяка стъпка, която Еверет правеше към него. Сега вече различаваше подробности и от съществото, което го заемаше. Императрицата на слънцето беше впечатляваща. Наполовина по-висока от Какс, имаше здраво тяло и масивни мускули. Миниатюрните люспи по бицепсите, бедрата и коремните ѝ мускули се вълнуваха с маслен блясък при всяко нейно потрепване. Гребенът ѝ беше дълъг и падаше от двете страни на главата чак до кръста като плитки с цветовете на дъгата. Бойните нокти на палците ѝ бяха дълги и закривени, украсени с изящен сребърен филигран. Челото ѝ бе обсипано със скъпоценности, златни нишки, втъкани в кожата. Еверет не забелязваше ореол. А после осъзна: тронът, на който седеше Императрицата на слънцето, беше нейният ореол. Ореолът на Какс беше абсорбирал този на нейната мъртва съперница; трябваше да е същото за всяка потомствена Императрица на слънцето. Какс беше казала, че продължителността на живота им не е много дълъг, но Светът на Диска и наследствената линия на Господарите на Слънцето бяха изключително стари. Ореол след ореол, спомен след спомен, живот след живот; сигурно са били милиони. Десетки милиони. Истинският трон трябваше да е огромен, с размерите на този замък. И може би беше самият замък.