Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Над безкрайния град на Джиджу лежеше огромен овал от мрак. Небемаранът пътуваше с пълна скорост към него. Тясната овална форма беше в ракурс; колкото повече приближаваше, толкова повече се разширяваше във вид на окръжност: дупка в света. Еверет направи решетка с пръсти и ги повдигна към стъклото. Предположението му беше, че формата е с ширина двайсет, двайсет и пет километра.

Не, не дупка в света, осъзна той. Дупка през света, от едната страна на Диска на Андерсън до другата.

Небемаранът се спусна и закриволичи между пирамидалните градове. Дупката беше като буреносен фронт, буря отвътре, която връхлиташе отвън света. Сетне небемаранът се стрелна през ръба и се гмурна в дупката. Еверет се залови здраво за стъклото. Скоростта им беше въодушевяваща, ужасяваща. Под краката му стените профучаха, надупчени от балкони и тераси, пътеки и прозорци, осветени от дълга арка от слънчева светлина. Еверет виждаше как светлината се движи забележимо нагоре по стената, докато далечното слънце изпада в дупката в центъра на света. Пред него — мрак. Беше видял нощното небе от другата страна на света. Долу в мрака, в центъра на цилиндъра, имаше неподвижна гръмотевична буря — четири мълнии се извиваха от стената и се срещаха в пламтящ възел около нещо в средата на дупката. Нещо исполинско. Нещо като плаваща планина с друга, обърната наопаки планина, залепена за основата ѝ. Плаваща двойна планина, излязла от сънищата на някакъв луд готически архитект: под светлината на играещите мълнии Еверет забеляза фантастични бойници и кули, извисени сводове, арки и контрафорси; кубета, минарета и причудливи покриви се надигаха от бездънната пропаст. Готически замък, широк повече от километър, летящ в средата на буря от мълнии, която никога не свършваше.

— Като на Уорхамър 4К — произнесе Еверет.

Подсвирване в мрака. Някъде, на някое място, младежи боядисваха армии от орки и космически пехотинци… и това му вдъхваше успокоение. Видя, че Шарки кима, че споделя почудата и страха, макар че нямаше начин да е разбрал отпратката. Като погледна към Шарки, чието лице беше озарено от проблясъците на мълнии далеч долу, Еверет разбра, че за американеца е съвсем същото. Беше същото за всеки на кораба. Да си изплашен през цялото време, с всяко вдишване. Това го накара да се почувства не по-добър, а техен равен. Братя по страхове. Небемаранът пропищя в бездънната яма. Еверет се почувства така, сякаш е изгубил равновесие, разкачен, като че гравитацията престана да го задържа толкова здраво като преди. Разбира се. Центърът на ямата беше като центъра на земята; масите отгоре и отдолу се балансираха. Гравитационните им сили се неутрализираха една друга. Мрачният замък плуваше в състояние на свободно падане. Небемаранът профуча покрай филигранни върхове на кули, шпилове, които изглеждаха като оплетени от най-фина абаносова паяжина, и Еверет почувства как краката му се отделят от пода. Хвърли поглед на Какс. Светлината оформяше лицето ѝ в сенки и ъгли, които дотогава не бе забелязвал. И за теб е толкова ново, колкото за мен , помисли си той. Ореолът ѝ блещукаше с отразена светлина. Дава ти познание, но не и опит. В този момент откриваш своя нов дом.

Тесни мостове, тънки като остриета на ножове, прикрепяха града планина към стените на цилиндъра. Небемаранът направи заход под и около мостовете; Еверет видя, че по тях се тълпят Джиджу, бутат се, без да се интересуват от отсъствието на обезопасителни парапети. Но ако паднеха, едва ли щяха да падат дълго. Гравитацията би ги притеглила първо в едната, а после в другата посока. Щяха да започнат да подскачат нагоре и надолу по същия начин, по който слънцето подскачаше през дупката в центъра на Света на Диска, докато не постигнат състояние на покой върху същия мост, откъдето са паднали.

Пилотите на Господарите на Слънцето накараха небемарана да се издигне и го сгънаха във формация за кацане. Приземи се леко в края на един каменен контрафорс, който се извиваше над пропастта от главното тяло на замъка. Еверет допусна грешката да хвърли поглед надолу, докато излизаше от летателния апарат. Долу, долу, далеч долу дъното на света бе препълнено със звезди. Почувства, че ръката на Шарки улавя здраво лакътя му.

— Внимателно, мистър Синг.

Едно отделение от дворцови стражи Джиджу, с червени гребени и ореоли с еднакви цветни шарки, разделиха строя си, за да пропуснат принцеса Какакакакса. Какс се обърна и махна на Еверет и Шарки да я последват, чисто човешки жест.